Преходът се оказа много болезнен за българското общество особено след 1995 година. В период на около половин година в България по това време голяма част от банковата сфера обявява фалит. Случаят с Агробизнес банк е направо емблематичен за ситуацията-банката е закупена за 1 лев от централната банка. Колабса на банковата система няма как да не се отрази и на българската икономика. Така през 1996 година България навлиза в хиперинфлация, която изяжда голяма част от спестяванията на българите. Предсрочните избори са неизбежни. Управляващата левица губи катострофално и десницата получава възможността за пръв път в най-новата българска история да управлява страната, спечелвайки изборите с абсолютно мнозинство. Тази победа обаче е просто победа породена от ситуацията, а не на припознаване от страна на избирателите като политически субект заслужаващ да спечели изборите заради програма или хора, които имат доверието на избирателите. Ето защо и СДС и нейните лидери получават властта без да имат значимо обществено доверие по това време. Нещо повече-само половин година след победата на изборите социологическите анкети сочат, че лидера Иван Костов вече губи значителна част от доверието на избирателите. През 1999 година той прави коренни промени в правителството си, без обаче  да обяви пред българскиото общество поради какви причини те се правят. През времето, което описах хронологично и бегло схематично при десните избиратели се наблюдава процес на все по-голяма политическа апатия. Тя е породена от това, че хората забелязват, че за да се просперира в българската държава се налага човек да има солидни връзки с управляващите. И ако това не е нищо ново за българите, свикнали на т. наречената шуробаджинащина още от времето на емблематичният литературен герой на Алеко Константинов-Бай Ганьо, то факта, че все повече се заговаря за връзките на управляващата политическа класа с подземния свят създава пропаст между политици и избиратели. За последните всеки насочил се към политиката го е направил заради някаква изгода и в общи линии не трябва да му се вярва. Но не това е съществения проблем за българските политици, а това че те много добре осъзнават каква представа сами са си изградили за себе си и вместо да направят опит да я променят, започват да правят опит да оцелеят на политическата сцена въпреки въпросният образ, в който са се вписали. През 1999 година на местните избори за пръв път се пробват да бъдат купени гласоподаватели от страна на политическите централи. Явлението е напълно ново за България. Вероятно заради това, че и самите избиратели са получили някаква изгода от този акт, в повечето случаи не се наблюдава отрицателна реакция от тези, на които им е било предложено да си продадат гласа. Това явление не получава отзвук и у медиите по това време. Така предпоставката, затова в следващите избори също да се набляга на копуването на гласве вече са налице. Но ако в това отношение българските медии се явяват длъжници на българското общество, то те се явяват и двигател на общественото мнение по отношение на разбиването на двуполюсния политически модел в България. Това за изненада на политиците не става благодарение на публицистиката, а на политическата сатира. Изключително успешни се оказват предвания по националната телевизия като "Каналето", "Как ще ги стигнем", "клуб НЛО", които започват да се излъчват повечето след 1995-1996 година. Повечето от тях се трансформират в други такива, но в общи линии те оказват голямо влияние върху представата на българина за българският политик. А тя въобще не е приятна за въпросните политици. Ето защо още от 1997 година се наблюдава опит на управляващите партии да контролират националните и по възможност и регионалните медии по всички възможни начини. Създаденият Национален съвет за радио и телевизия на база на приетия нов закон за радио и телевизия има за задача да цензурира колкото се може по-стриктно всеки, които прави опит да критикува под каквато и да била форма. Естествено медийният отпор на подобен опит за вмешателство е повече от яростен, особенно що се отнася до сатиричните предавания. Причината за това е повече от тревиална-въпросните сатирични предавания са най-гледаните и слушани през този период. Затова и са най-дохони за медиите. "Каналето", "Хъшове", "Как ще ги стигнем" са предавания, които могат спокойно да конкурират дори новинарските емисии и публицистичните предавания. Нещо повече-според някои социологически сондажа се оказва, че зрителите вярват повече на информацията изнесена от сатирично предаване, отколкото на тази от публицистично. Така благодарение на медиите изведнъж българското общество се оказва в един псевдосатиричен свят, в който всеки намира всоето място. Свят в който никой не иска да живее и от който се опитва да избяга. В този свят няма място за морал, за доблест и ценности. Ето защо когато бившият монарх заявява през 2001 година, че ще сформира движение за участите в парламентарните избори реакцията ба българите не закъснява. Защото Симеон II прави обещание не за нещо друго а за навлизането на нов морал в българската политика. Идва новото време. И то за избирателите е ясно разчетено. То ще дойде само след 800 дни. То ще допренесе до благоденствието на всички...

  Понякога посягам към нея и дълго я гледам. Изглежда толкова красива, въпреки че е малко вехта и остаряла. Но ми е толкова скъпа само заради красивата картина, която я прави толкова специална. А е само една картичка... това е картичката подарена ми от Георги Такев – известен български художник, който вече дълги години живее и твори в Германия. Ако трябва да си призная никога преди нямаше да му хрумне да прекарвам свободното си време  гледайки една пощенска картичка, на която е снимана картината “Die Pyramide” участвала в изложба в централата на ООН. Още по-малко, че бих се интересувал именно от изобразителното изкуство. Но картината която е отпечатана на нея няма как да не завладее този, който я гледа. Тя представлява пейзаж от птичи поглед на една равнина по време на изгрев.

 Спомням си, че за хората в Родопите изгрева е едно от най – специалните за  техните вярвания и обичаи природни явления. А най-красивият, най-специален изгрев за един родопчанин носи името Зорница. Казвам това неслучайно. Самата картина “Die Pyramide” показва не просто един природен феномен, какъвто е изгрева, а връзката на художника с това място. Той ясно показва своята принадлежност към него, чрез символичното поле, което по цветова гама има три основни цвята – бял, зелен, червен – цветовете на българският трибагреник. Едва ли е случайно също така и обстоятелството, че равнината е опасана от всички страни с планински възвишения, което допринася за сходството между картината и природните характеристики на България – родината на автора. Но това не е всичко. Георги Такев не се ограничава само с природни символи. По гениален начин в картината се въплъщава и божественото посредством една пирамидална конструкция от цветове започваща от небесният небосклон и обгръщата цялото поле. И всичко това е нарисувано така, че гледащият картината да се почувства от една страна част от нея, от цялата тази красота, а от друга гледайки този пейзаж от ъгъла избран от художника да има усещането, че е негов пълновластен господар, сякаш някой съзнателно го е положил в краката му като средновековен дар към владетел.

В картините на Георги Такев има не само природни и духовни символики, но и опит да се пресъздаде сблъсъка между природата и прогреса. Подобна тема има в една друга негова картина “ Die Revolte der Natur”. Представлява равнинно поле по средата, на което минава асфалтов път, на който против всякакви природни закономерности са пуснали корени дървета преграждайки го. Идеята е достатъчно проста – да се покаже борбата между природата и опита и да си възвърне пространствата, които човешкото развитие и прогрес са и отнели безвъзвратно. Вглеждайки се в самият асфалтов път гледащият картината няма как да не забележи, че той е силно напукан – обстоятелство, което символизира несъвършенството на човешките творения. В контраст на него автора ясно показва съвършенството на природата, чрез нейната красота и обаяние. По пътя ясно личат човешки стъпки, които свършват до неговата преграда от дърветата. Сякаш  символично е поставена граница между територията на прогреса и тази на природата.  

Картините на Георги Такев са изпълнени от съдържание. Те са изчистени от всички възможни реални абстрактни елементи, с които си служи съвременното изобразително изкуство. И въпреки това, въпреки силната им реалистичност те говорят много повече отколкото творбите пресъздаващи по колкото и оригинален начин да е това своите послания, чрез играта на образа и неговата форма в абстракционизма в съвременното изобразително изкуство. Може би и затова все още пазя тази картичка. Защото въпреки, че не мога да се докосна до самата картина и да и се насладя съм не по малко щастлив от тези, които го правят. Нещо повече – може би аз съм по-голям щастливец от хората имащи възможност да се наслаждават на тази картина. Защото чрез нея те се наслаждават на светът принадлежащ на родината на нейният автор. Светът в който аз живея...   

Сигурно много от нас си спомнят този прословут 10 ноември 1989 година. Милиони българи невярващи на очите си пред телевизорите си как дългогодишният председател на ЦК на БКП Тодор Живков подава оставка. И като си помислим за това време не може да не си спомним и еуфорията която настъпи с надеждата за промяна. И как да не настъпи, като именно по средствата за масова информация всеки ден се предават репортажи от страните от бившият соцлагер, в които режимите падат веднага след като великия СССР обявява, че няма повече да им оказва военна помощ и практически с този акт Вършавският договор се оказва просто една формалност. Но за разлика от всички останали страни, в които в една или друга степен се извършва лустрация на членовете на бившите коминистически партии, в България започва процеса на т. нареченият преход, чието начало се поставя с формирането на кръглата маса, участие в която взимат бъдещата опозиция и преименувалата се от БКП на БСП стара управляваща партия. Интересното в това преименуване е факта, че новоаформираната БСП се обявява на конгрес на партията като приемник на бившата БКП. Това практически означава, че тя поема политическата и дори съдебна отговорност за всички деяния, които са извършени от БКП през годините, но нито една партия в следващите 20 години нито веднъж не се е опитала да й потърси такава. Но това е тема на друг анализ. За медиите по онова време освен въпросната кръгла маса на фокуса на общественото мнение се представя като съществено и емблематично събитие така нареченото ДЕЛО 1 в което се призовава като обвиняем Тодор Живков. За хората това означава само едно - реванш към бившата власт за всичките й действия през последните 45 години. Този реванш се изразява и като тематика на много музикални творци. Раждат се шлагери като "Комунизма си отива, спете спокойно деца", "45 години стигат" и още много други, чрез които се подклажда усещането за промяна у населението. Годините обаче започват да текат. 1989, 1990, 1991... Дело номер 1 вече се е превърнало в един фарс, защото вместо да се повдигне реално обвинение по него накрая се оказва, че Тодор Живков трябва да отговаря за...неправлно раздадени апартаменти на власта. Отзвукът от кръглата маса също не е в полза на опозицията, която се явяват автентичните десни партии днес. Това е така, защото започва да си личи и с просто око, че на тази кръгла маса всъщност са се водили преговори затова, как на бившите управляващи да им бъде позволено да продължат да участват в политиката, посредством участието им в новосформираната БСП, а не да им се забрани всякаква политическа изява за определен период от години по подобие на повечето страни  от бившият соцлагер. На българското общество се предоставя чрез приетата след толкова много перипетии Конституция една нова реалност, в която то трябва да живее в преход от време, необходим за достигането на благоденствието. На практика идеята за този "реход" е  копие на  идеята от самият комунизъм за проект от време за достигане на целта. Нещо, което социолозите по-късно ще нарекат с термина "политическа утопия". С задколисни игри БСП прави всичко възможно да не допусне тогавашните десни партии да се окажат на гребена на вълната. Всъщност мерки вече са били взети превантивно още преди 10 ноември според някои участници в политическият живот през този период, намеквайки, че тогавашният лидер Желю Желев на големият опонент на БСП, а именно СДС е бил добре проучен от комунистите дали ще се справи с предполагаемата задача, да не се пречи на БСП да има водеща роля в политическият живот в България. Това практически е обвинение затова, че ролята на СДС е само да се яви като одушник на очакванията на хората, но зад колисите е трябвало да съгласува всички свои действия с ръководните фактори на БСП. Разбира се тези обвинения се изказват едва след като Желю Желев става неудобен за СДС с позицията си на неутрален съдник на управляващата в един кратък период от време СДС в качеството си на президент на България. Прословутите боянски ливади отприщват недоволството на ръководителите на СДС в средата на деведесетте години и довежда до появата на политическата сцена на пловдивският бракоразводен адвокат Перър Стоянов. Вече е 1997 година. Две години по-рано БСП е спечелила парламентарните избори с пълно мнозинство, но в този момент е довела страната до невиждана до този момент финансова криза и хиперинфлация, довела хората дотам да излизат по улиците гладни с камъни в ръце за да свалят управляващите от БСП от власт. Дошло е време на СДС да дойде на нейно място. Месец преди изборите според сондажите на общественото мнение БСП събира смазващите  4% одобрение. СДС ще получи пълната власт. Но тя вече не е същата. Вече са налице вътрешни конфликти в дясната партия. Стават все по-популярни алтернативни субекти на традиционните до този момент партии БСП, СДС и етническата ДПС. Българското общество се подготвя за първи опит да се подстаже на политическата класа, че то не може да приене да плаща цената на прехода за нежна сметка. България навлиза в период на криза на доверието към полиците както от управляващите партии така и от опозиционните. А въпросните политици така и не разбират, че дневният ред на обществото вече не е да дефинира кои са "комунисти" и "демократи", нито кои са без и кои с досиета.  Българите искат нов морал в българската политика.    

„Урбанизацията, феодализацията и съпровождащото ги икономическо развитие на провинциите през 11 и 12 век оказват несъмнено влияние върху състоянието на културата, макар че различните прослойки от обществото реагират по различен начин.” Това фундаментално изречение на Каждан в книгата му „Византийската култура-XI-XII в.”е достатъчно красноречиво за приликата между византийската култура и днешната европейска култура. Явно е, че въпреки че ни делят цели осем-девет века от този период в Византия проблемите които са и са били на дневен ред са напълно идентични. Всъщност ситуацията днес е породена от новата общоевропейска структура в политически и културен аспект която предполага  нов урбанизиращ период за изостаналите новоприсъединили се държави към Обединена Европа. Ако трябва да бъда по-обстоен то византийска култура полага основите на основните черти на съвременната култура. Така например въпреки, че за модерност се говори едва в XX в. то модернистката традиция води своето начало именно от Византия. Показателно затова е например начина на обличане на византийците от XII в.

„Производителите на дрехи през този период – пише Каждан – използват очевидно най-разнообразни материали. Вълната си остава най-популярна, но наред с нея се използват коприната, памукът и ленът, особено за по-фините и разкошни облекла. По-заможните ромеи имали възможност да от най-различни стилове. Традиционните патрициански костюми – кафявите с широки или тесни ръкави, както и високите обувки, продължават да бъдат на мода, ако съдим по миниатюрите. Имаме и литературни описания за тези костюми: Константин Манаси пише, че щом аристократите се отправили на лов, те запретвали нагоре кафтаните си, които иначе се влачели по земята. Откритият тип облекло навлиза през 12 век. Западните наблюдатели са учудени от плътно прилепналите по тялото одежди, които те виждат на Изток. Одон от Дьой изрично отбелязва тясната кройка на ромейските дрехи:

„ Те не носят мантии, а богатите са облечени в копринени облекла, къси с тесни ръкави, съшити отрязани отвсякъде, тъй че се носят безпрепятствено и свободно като атлетите.”¹

 

Разнообразието в облеклото от XII в. на византийците не е случайно. От една страна то показва опитът чрез него да се изрази някакъв тип идентичност на обикновения византиец. Още повече, че според редица ръкописи по същото време се наблюдава подобен опит за етническа идентичност чрез облеклото и при други народи населяващи бълканският полуостров като например българите и арменците².  

Всъщност явно облеклото се е носило и от гледна точка на социалният статус; Каждан описва ситуацията около този момент така, че и с просто око можело да се различат представителите на аристокрацията от тези на селяните и занаятчиите³. Ето как аристокрацията формирала своя „мода” по отношение на облеклото; известно е, че в много случаи аристократите дори са си позволявали да си поръчват дрехи които да ги отличават по своята пищност от останалите представители на двора и византийската аристокрация.

Един специфичен оттенък на византийската култура по това време, характерно и за Западна Европа е факта, че за известно време банята излиза от ежедневието на византийското общество. Всъщност излиза е силно казано, защото някои автори уточняват, че лекарите препоръчвали банята като лечение; болните трябвало да се къпят по два пъти седмично⁴. Друг интересен момент за византийската култура е храненето. И ако в Западна Европа по това време се наблюдава опит за формиране на мода и по отношение на поведението на храненето като за сметка на това се обръща по-малко внимание за пищността на самата трапеза⁵, то при византийците се наблюдава едно разнообразие в храненето с характерния за този период идеал за постенето. Описание за продължително гладуване и отказ от храна в византийските хроники е нещо обичайно. Интересен момент тук е факта, че в поправките се използват такива като зехтина, характерен като неизменна част от съвременната европейска кухня⁶. Известно е, че през XII в. се увеличава търсенето на най-разнообразни храни и поправки като черен пипер, кимион, мед, оцет, сол, гъби, целина, праз, маруля, градински кресон, цикория, спанак, сладка трева „патешки крак”, ряпа, патладжан, зеле, захарно цвекло, бадеми, нарове, лешници, ябълки, конопено семе, леща, стафиди⁷. Разбира се разнообразието от поправки и предястия неизменно довежда до търсене и на удоволствието на хранещия се от самата гозба; готвенето само по себе си се превръща в своеобразен вид изкуство за задоволяване на „кулинарните капризи” на византийците. Така например Евстатий Солунски изказва своят възторг от „...изисканата храна в духа на Рибле: с огромен възторг той описва птицата, която опитал по време на един празник. Птицата била подправена с ароматен сос (anthochymos, авторов неологизъм) и плувала в нещо като нектар. Евстатий го определя като „необикновено добър, едно сладко чудо!”. По-нататък разказът му придобива формата на гатанка: птицата не била съвсем птица; от птиците това създание заело грапавата кожа, крилете и бутчетата, но останалата част от тялото му била лишена от кости и със сигурност не принадлежала към птичия свят... Мистерията в този разказ обаче не свършва дотук. Евстатий не се справил и с разпознаването на подправките. „ Не можах да се справя с търсенето на съставките – кои са те? Да наблюдаваш и проучваш това нещо обаче означава да умреш от глад – ето защо аз запретнах ръкави и разкъсах пилето на парчета”⁸. Тук ставаме свидетели на една от малките разлики между поведението на византийската и западноевропейската аристокрация. Разказвача ясно показва в своя разказ, че в византийският двор не са изградени порядки на поведение подобно на тези характерни за този период в Западна Европа⁹. Евстатий Солунски дори не споменава прибори с които си е служил, което е нещо характерно за Западна Европа по това време. Нещо повече – той преспокойно се е заел с обработка на храната без  да се страхува от изцапване на дрехите си – грижа задължителна по време на храненето за западноевропейския аристократ. Всъщност за липсата на подобен род порядки има много проста причина. Известно е, че във Византия не е съществувала традицията на благородство по родословие. Ето защо тук често се наблюдава явлението висши чиновници и представители на византийската аристокрация да бъдат хора заслужили това по някакъв начин от една страна, както и да не са византийци а българи, арменци и т.н., както и да носят своите титли единствено приживе; те не са били предавани по родословие в доста дълго време през средновековието. Но да се върнем към храненето. Самото изобилие от храна и чревоугодничеството на византийското общество довежда неизбежно до търсене на забавление както непосредствено след хранене (посредством пирове и забави, така и до публични такива, далеч излизащи от „ойкуса” на византийската аристокрация. Ето как Каждан обрисува този момент от византийската култура:

 

„ Голямото богатство и склонността към задоволяване на всички прищевки се свързват с едни относително по-частни сфери от ежедневния живот като обличането и храненето. Атомизацията на византийското общество и култура става особено очевидна в областта на публичните забавления. Масовите забавления през този период стават по – малко зрелищни и в по-малка степен официализирани. Надбягването с колесници продължава да бъде изключително популярно през първите векове от византийската история, (автора вероятно визира периода след шести век – бел. е моя)  с определена роля в държавния церемониал. През 11 век надбягванията в хиподрума заемат много скромно място в обществения живот на ромеите. На мястото на игрите идват карнавалите. За разлика от зрелищните, наблюдавани от страни игри в цирка и хиподрума, в които не липсва спортна страст, карнавалът с неговите маски, гуляи и шутовщина предполага пълнокръвно участие от страна на обикновения човек.”¹⁰ Интересното в случая е , че Каждан обяснява този род забавления с честото нетрезвено състояние в което са се намирали представителите на византийският императорски двор. Нещо повече – според него самият род забавления чрез карнавали и  тържества водели недоволството сред „по – трезвите представители на обществото”. В подкрепа на тази своя теза той описва недоволството на Теодор Валсамон от едновременното участие на хората в популярният януарски карнавал, където те се маскирали като монаси и свещеници, както и от участието на духовенството, чиято всъщност функция във Византия се доближава до тази на това във Франция ( там духовенството е признато като основното съсловие чак до Френската революция през 1789г.). В рамките на януарският фестивал според Теодор Валсамон духовниците не са се свенили да се участват като се маскират като войници и дори като животни.¹¹ Крайният извод на Каждан е, че в забавленията, придобиващи популярност през 12 век се включват голям брой участници а не само зрители. И именно този факт, както и обстоятелството, че ролите в тези забавления често са излизали от рамките на общоприетите византийски ценности на тогавашното византийско общество води до негативното отношение на византийските хроникьори. Но всъщност този род обществени мероприятия явно се оказват и значими за местното население от гледна точка на търговия и развитие на района на провеждане на дадения карнавал или традиционна спортна игра, защото единствената промяна в провеждането на този род мероприятия от 12 век пък и досега е факта, че карнавалът както на балканският полуостров така и извън него започва да се  свързва с определен род традиция и вярвания а местното население, като ролите на участниците в него вече са тясно съобразени ако не с моралните ценности, то поне с  порядките на местното население.

Друг съществен елемент на византийската култура е мястото на жената в обществото. Явно силните патриархални традиции характерни за Запада и Централна Европа не намират почва в Византийското общество поне що се отнася до девети век. Още по времето на иконоборството жените се проявяват като активен фактор в иконоборските спорове, както и в обществения живот като цяло. Не случайно две жени – императриците Ирина и Теодора имат значителни заслуги за завръщането на почитането на иконите във византийското общество. Според житието на св. Антоний Млади когато арабският флот атакува Анталия през 825 г. управителят на града призовал за защита на крепостните стени не само мъжете, но и жените, облечени в мъжки дрехи и доспехи.¹² Мястото на жената в обществото се променя през 10 в. заради социалното развитие, което довежда до това тя да бъде затворена в тесен семеен кръг. Както описва Е. Патлажан образа на светата жена, която носи мъжки дрехи и нарушава правилата на типично женското поведение изчезва в края на девети век във византийската култура и е заменен с стандартен образ на идеална съпруга (пример Матия Млада или Томаида от Лебсос, които търпеливо понасяли жестокостта и ревността на недостойните си мъже за които били омъжени). Ето как Кекавмен описва традиционното патриархално семейство от този период:

 

„ ...семейството е свят сам за себе си, защитен от невидима стена, която го отделя от любопитните погледи на външните хора. Всеки, който не принадлежи към най-близкият роднински кръг, дори и приятелят, проникнал веднъж в семейния кръг, може да прелъсти жените, да чуе семейните тайни и като цяло да наруши семейният порядък. Добрата съпруга е половината от живота и е обещание за успех. Съпрузите трябва да са верни един на друг; недостоен е втори брак на вдовеца. Децата от своя страна трябва да се отнасят с почитание и респект към стария в дома. Дъщерите трябва да бъдат старателно скити от нежеланите погледи на външни мъже.¹³

 

Ето какво описва Каждан за сравнението между византийските и западноевропейските закони по отношение на разводите:

 

„  Римската църква разрешава и през девети век развода по взаимно съгласие. Във Византия античната практика на свободния развод е ликвидирана през осми век. Свободата на собственост на съпрузите, призната в Юстилиановия кодекс, отстъпва място на разбирането за единна и неделима семейна собственост, основана на зестрата и сватбените дарения. Собствеността се дели едва след смъртта на съпруга, по равно между съпругата и децата. Правото за първородния наследник е непознато във Византия през този период. Значението на малкото семейство е подчертано и в ктиторските портрети. Родителите и най-често едно или две деца са грижливо изобразени: такъв е случаят с императорските просветителни изображения, като тези на Константин X Дука, съпругата му Евдокия и един от техните синове в Псалтира Барберини, или изображенията на местни нотабили, като магистъра Никифор  Касницис, съпругата му и синът му в църквата „Св. Николай” в Кастория, Северна Гърция.”¹⁴  

 

Постепенно обаче представата за „затворено малко семейство” се размива. Това се дължи най-вече на нов период на затвърждаването на жената като фактор в обществения живот на византийското общество. През 11 век се появяват цяла плеяда от образовани, енергични и политически влиятелни жени в византийския императорски двор. Така например Ана Даласина бива официално призната за съвладетел на своя син Алексий I. Ирина Дукина съпруга на Алексий, не само участва във военните походи, но и в интриги насочени срещу техния син Йоан II. Ана Комнина, дъщеря на Алексий, е писателка, покровителка на изкуствата и централна фигура в политически и литературни кръгове, които са в опозиция на нейния племенник МануилI.

Новата загриженост за произхода и родословието и променящият се статус на жената създават по това време условия за подкопаване на усоите на малкото патриархално семейство, а свободното и по-толерантно отношение към извънбрачните връзки само потвърждава това предположение.

Византийската култура по своят характер е отворена култура. Както изтъкнах малко по-горе не е било проблем за представителите на етноси различни от византийският да получат статут на благородници в Византийската империя. От гледна точка на литературата и изкуството Византия не прави съществено различие в подхода си към чуждите култури. Това прави Византия не само политически но и културен център в Югоизточна Европа. Единственият съперник за това свое място заема България особено в периода на царуването на Симеон Велики и опита му да превърне новата българска столица (Преслав) важен политически и културен център.  Редица са причините за това днешната общоевропейска култура да води своето начало от периода на византийската култура (VI-XII век). Не само в културно но и в политическо устройство имайки се предвид факта, че днес е доста модерно „да се възприемат общоевропейските демократични ценности”. Що се отнася до културното развитие на Византия то е значимо за днешната култура поради обстоятелството, че благодарение на стремежа на Византия да бъде възприета като наследник на Римската империя (заради което и в голям период от своето съществуване византийците наричат себе си ромеи) Византия се опитва да възприеме традициите характерни за Римската империя по отношение на култура и политика, както и да наложи определен стил на поведение в тези две насоки на всички държави признали нейното върховенство. 

Друг елемент на византийската култура който е характерен и днес е налагането на модерни течения (в облеклото например), като форми на подражание. И докато в Западна Европа през този период модата се използва за запазване на различието между аристокрацията и простолюдието¹⁵ то за византийците модата е типична като форма на поведение както за висшите представители на императорският двор, така и сред занаятчиите и селяните. Ето защо византийската култура по своят характер е отворена култура; тя успява да съхранява не само типичните навици и привички на обикновения византиец, неговият манталитет и разбирания, но и редица черти на други култури попаднали по една или друга причина в пределите на Византийската империя.

 

Модерността. Това основно течение на съвременния свят което има за  цел  скъсването на социума с традицията посредством култ към индивидуалността и различието от ден на ден все повече и повече започва да има нужда от самата нея.  Защото предпоставките за съществуването на което и да е било общество се коренят именно в нея; тя е сбор от колективна памет и история, съпреживявания или митове, културни достижения (писмени и материални такива). Тя е това, на което се крепи нашето възприятие за общност и принадлежност към което и да било колективно “НИЕ”. Точно това “НИЕ” днес е застрашено от разпад като смислова конструкция от модерността; нейният натрапчив стремеж към индивидуалност промени ролята на колективната памет. Модерният човек именно защото е “модерен” не може да има поглед към собствената си история през погледа на традицията, на единната гледна точка на общността, а на индивидуалната, идеологическата такава. Именно поради тази причина днес не можем да говорим за история, а за множество истории, не за колективна памет а за множество частични съпреживявания които я заместват. За обикновения човек все по-трудно е да съхрани своята собствена история и често ч преоткрива като някакви “чужди” на себе си събития, в които тъй като не е пряк участник в тях не може да ги съпреживее. Така се ражда наследството. От гледна точка на традиционното общество това (наследството) е сбор от писани и неписани материални и нематериални социални, битови, културни или дори религиозни блага, които помагат на индивида да оцелее в традиционното общество. В нашият свят обаче това е познанието, културата и традицията, която култът към индивидуалността е сметнал в определен период за ненужен и заради което тези три компонента са били обречени на забрава. Затова и  модерният човек се принуждава да преоткрива своето наследство не чрез  историята (в смисъл на обща колективна памет) а на идеологията.

         Идеологията навлиза дори и в самата история. Едно и също събитие може да бъде тълкувано по множество различни начини.

         “Дискурсът на учебниците по история - пише Деян Деянов по този повод-е официалният исторически дискурс, чрез който държавата налага своя монопол над легитимното символно насилие  (ср. Бурдийо 1993: 140-1) при разказването на националната (или общочовешката) история. Всеки официален дискурс - както знаем след Сикурел и Бурдийо – има три функции: квазибожествената – да придава всекиму идентичност, да казва какво той е; да казва какво той трябва да прави докато той е такъв; да отчита какво в действителност е направил в сравнение с това, което е трябвало да направи (Бурдийо 1993:141). Тези функции – макар и преобразувани следствие на това, че имаме официален исторически дискурс – могат да са преоткрити и тук. Така че авторите на учебници по история и “говорещите чрез тях” автори на програми – като упълномощени от държавата говорители на официалния дискурс за националната ни история – придобиват квазибожествената функция да придават на действащите лица от миналото нова идентичност, казвайки какви са били те; вменяват им какво е трябвало да правят с оглед на това, което са били; отчитат какво са направили ( с оглед на това, което е трябвало да правят). С това авторите на учебници вече имат привилегированата гледна точка, от която могат да дадат историческа оценка на действащите лица, да отсъдят какви са техните исторически заслуги и вини, да “ги изправят пред съда на историята”. Именно в тази възможност, на действащите лица от  миналото да се придава нова историческа идентичност и отново да бъдат изправяни пред съда на историята, лежи възможността на всяко едно пренаписване на историята.” ( Деян Деянов;сп. “Социологически проблеми 3/1996)

         Това (пренаписването на историята), което от своя страна става възможно благодарение на една или друга идеология всъщност е основния фактор за формирането на “многото истории”.  А наличието на различни по своят характер исторически разкази от своя страна обезсмислят ролята на традицията. Ние се обръщаме към нея едва тогава когато преоткриваме своето собствено наследство. А то ни дебне на всяка крачка – можем да го открием в музея, на празници и обичаи, дори и на някои социални пространства като селото например, където благодарение на урбанизацията не са били засегнати от духа модерността; там времето сякаш е спряло да тече и е отказало “да се модернизира”. На много места в Родопите например хората и до днес измерват времето като мярка за извършване на определен тип дейност. Затова и не е учудващ факта, че те не само че не умеят да си служат и да боравят с часовника като основен инструмент за регулиране на тяхното ежедневие но и упорито отказват да се претопят в света на която и да било идеология, освен в случаите, когато тя поради една или друга причина съвпада като идея и съпреживяване с тяхната жизненоважна за оцеляването им традиция и обредност. Затова и именно там, на село модерния човек спокойно може да се потопи в света на своето собствено наследство. И то не само като митология, вярвания или съпреживявания, а и като начин на употреба на редица “паметници на историческото му наследство” които в града може да открие единствено и само в етнографските музеи.

Подобно на авторите на учебници по история, за които вече стана дума като посредници между историческия разказ от една страна и учениците от друга  и в музеите обикновения наблюдател се докосва до изложената експозиция посредством екскурзовод, който също се явява посредник между предметите в експозицията, тяхната роля от една страна и слушащият от друга. И тъй като подобно на историка писал учебника по история и екскурзовода също не е съпреживял социално (т.е. от гледна точка на традицията) разказа който предоставя на слушателя то му се налага често да си служи с предположения (тогава например когато трябва да се примири с това, че няма на лице данни за традицията и обредността съпътстващи един или друг обект от експозицията),  налага му се сам да формира някакъв правдоподобен разказ, идеологически и исторически издържан който да нахрани интереса на “профанизираното пространство” дошло да се образова чрез него. Но този разказ лесно може да се окаже, че е правдоподобен само в рамките на музея но не и извън него. Защото е достатъчно и само един от слушателите на разказа да предяви претенцията, че притежава знанието за традицията и обичая съпътстващи предмета на разказа на екскурзовода и да оспори автентичността на разказа му, за да го замести в ролята на разказвач пред аудиторията; в музея не е важно дали стоиш пред експерта (екскурзовода), а дали този експерт познава традицията, обредността и историята съпътстващи разказа му.

Всъщност всеки един паметник крие своя история. Но ако той е изграден без традицията да има нужда от него (скулптури, паметници в чест на дадено събитие и т.н.) то този паметник ще си остане чужд на всяко едно всекидневие (включително и това на модерното такова доколкото може да съществува). Социалното пространство би му обърнало внимание само при определени случаи (обикновено свързани с дадена годишнина) и не би се противило неговото идеологическо използване. И обратно – колкото по-значим е даден предмет или сграда за общественото съзнание толкова по-ревностно бива пазено от чуждо нему тълкуване и нетрадиционно използване. Особено това личи по отношение на култовите сгради (църкви, синагоги, джамии). Те са не само част от вярата на дадена общност, но и част от нейната душевност и култура. В тях се спазват строго определени идеологически издържани традиционни практики на поведение, които са задължителни не просто за вярващите, но и за посетителите им като цяло. Самият факт, че даден човек е проявил интерес към сакралното място го принуждава да му се подчини спазвайки нормите за поведение характерни за него. А нормите на поведение съпътстват основният разказ на религията, нейната идеологичност спомагащи и да приобщи в своите граници религиозната общност. За нея може да съществува идеология само тогава, когато тя и помага да се сакрализира, да спомага да изгради представата сама за себе си като нещо свръхестествено и квазибожествено. А това става чрез овсекидняване на религиозните практики. За вярващия ритуалът трябва да бъде толкова обикновен от гледна точка на неговото ежедневие, че да не му се налага да влага смисъл нито в действията си по време на молитва нито в тези на свещеника, имама или  равина по време на досега на вярващият с сакралните практики по време на религиозния ритуал. Всъщност именно това прави тези практики сакрални; техният смисъл остава скрит за молещия се, още повече че той така и не става свидетел на тях по време на молитва; той остава само с вярата и молитвите си по време на богослужение за да не може да оспори сакралността на действията на свещеното лице. Но тази сакралност се прехвърля и върху самият свещеник; ако за вярващият дори когато влезе в храма и се потопи в света на сакралното не му се позволява да навлезе във времето му и остава във времето на профанното, то за богослужителя е характерно обратното – дори и да излезе извън стените на храма и да влезе в света на профанното той остава разпознат като част от сакралното време; дори и във всекидневия живот се предполага, че може да напътства хората. Ето как лесно може да се обясни факта, че църквата като център (католицизма и в по-малка степен православието) се намесва твърде осезаемо както в социалния (предпоставките за които вече стана дума) така и в политиката. Това е и причината голяма част от европейската история да се занимава с отразяването на отношението между Римокатолическата и Православната църква.

Но много по-интересен а и актуален период от българската история е периода 1944-1989г. И то не толкова от исторически план, колкото като културен. Епохата на комунизма в България оставя много паметници-символ на комунистическия режим. Веднага след падането на берлинската стена и последвалото сваляне на комунистическият режим в България се забеляза стремеж към пълно отрицание на този период, и опит за унищожение на всичко свързано с него. Неговите материални пък било то и културни символи (като мавзолея на Георги Димитров в София, паметника на Альоша и Братската могила в Пловдив и много други бяха обявени за символ на злото и затова българското общество отказа да ги идентифицира като част от неговото минало и история. Те бяха зачеркнати от новото всекидневие на “демократичния българин”, а някои от тях като мавзолея на Георги Димитров бяха унищожени в буквалния смисъл на думата. И точно тогава се оказа, че те са били ценни артефакти за демократична България; много западноевропейски туристи останаха разочаровани, че не могат да видят точно тези символи на злото срещу които близо половин век са се борили. И въпреки, че западноевропееца идва в България със самочувствието на победител в тази идеологическа полувековна война той не може да се почувства като победител, защото не може да застане лице в лице със “символите на победените”. Тях вече ги няма – нещо, което омаловажава тази негова победа; обезсмисля я. И обратното – липсата на тези символи пречи на българина да се изживява като победен; няма как да бъде оприличен към света на злото, което западноевропееца е победил. Именно затова за нас липсата на паметниците на Тодор Живков, Митко Палаузов, братя Пачови или които и да било други символизиращи комунизма и социализма не ни прави впечатление; ние не протестираме затова, че този период се изучава в съкратен вариант в учебниците по история, защото осъзнаваме, че чрез него сме скъсали връзката с своята собствена традиция, бит и душевност и сме я заменили с нова неприсъща за нас от една страна и удобна на комунистическия режим от друга. В това обстоятелство се корени и факта, че след 1989 година българското общество масово се стреми да преоткрие забравените в десетилетията обичаи, традиции и митове свързани с тях; това е наследството към което то толкова отчаяно се стреми. И докато другите народи използват това наследство повече като идентичност пред останалите, които искат да научат нещо повече за тях, то за българина това наследство е нещо много повече. То е това, което му помага да се изживява като значим и пълноценен. То е това благодарение на което той се връща към корените си, към “българщината”. Именно този стремеж към завръщане към традицията прави българското общество толкова интересно за съвременния свят; то се явява някак си монотонно и традиционно в очите на обикновения турист. Вероятно затова всеки един фестивал и културно мероприятие на което той става свидетел му изглежда толкова автентичен и истински; времето сякаш е спряло да тече и обичаят оживява пред него с цялата си прелест и обаяние.

Наследството като възприемане на нещо лично, материална или нематериална култура носеща история, в която може и да нямаме пряко участие но смятаме, че е част от нас защото е част от нашето лично пространство има много измерения. В тези няколко страници се опитах да разгледам тази култура като съвкупност от артефакти; да я покажа като говореща ни с историята, митологията, традицията от една страна и това как всички тези компоненти съпътстващи предмет, сграда, или паметник “общуват” с този, който се опита да се докосне до тях. Защото именно тези компоненти правят всички значещи за нас културни и исторически паметници толкова значими за нас, че ги обявяваме за наше наследство. Разбира се не винаги наследството се налага да пресъздава някаква действителна реалност. За туриста посетил Гърция е ясно, че камъка, който екскурзовода твърди, че навремето е седял Зевс е напълно обикновен и не носещ тази “биография”, която му се преписва. Ако пък посети Верона, вероятно ще посети къщата на Жулиета, въпреки, че добре знае, че тя въобще не е съществувала. Това обаче не е пречка за него. Той просто ще признае победата на мита над историята и реалността придавайки му важност и значимост. А именно тази важност и значимост ще даде правото на обикновения грък или пък веронец да обяви тези два “паметника” за свое наследство, да ги почита и съхранява. Този стремеж превръща мита в идеология, той подчинява пространството и то започва да му служи за неговите нужди и цели.

         Ако трябва да обобщя всичко казано дотук то трябва да отбележа, че идеологията напълно е пропила модерното пространство. Тя не се съобразява с пространствени и времеви граници, защото самото пространство има нужда от нея. Тя помага в повечето случаи да подредим знанието което имаме за собственото си наследство, защото то е непълно. Често ни се налага да го преоткриваме сами, защото нямаме ясна представа какво е неговото място в традицията, която благодарение на това, че сме станали “модерни” сме забравили или още по-лошо - отрекли. И така от една страна това наследство е изключително важно за нас. Вече му предаваме важност като създаваме специално пространство за него – музея. Но от друга се оказва, че ние сме по-маловажни за него - то притежава знание за нас, за това какви сме били и защо сме такива каквито сме. Знание, което тепърва ще преоткриваме търсейки помощ от една или друга история, от един или друг мит, от една или друга идеология.                  

 

5 юли 2009 година. След близо няколкомесечни опити на социолозите да покажат чрез своите изследвания, че след настоящите парламентарни избори конфигурацията в парламента няма да се промени съществено идва момента на истината. В повечето случаи рамките на прогнозите не се различават съществено от самите резултати на изборите. Разбира се има и случаи когато се получават и съществени разминавания. Това е случаят например с президентските избори в средата на 90те години , когато тогавашният политически ексцентрик Жорж Ганчев на първият тур излиза с фамозните 20% одобрение, а на вторият се смъква на шокиращите 4%. Тогава социологът Мира Янова ще обяви, че няма обяснение за случващото се. Но обяснение има. В едно предаване на "Панорама" въпростният ексцетрик прави една фрапираща грешка, която както се казва в една забавна песничка на "Джан го зе" се оказва "...грешка, грешка, голяма грешка...". А именно се разпознава като Буратино-политическият сатирически герой на популярното по това време предаване "Каналето". а някои може подобна връзка да се струва доста абстрактна, но по това време електоратът на Ганчев е напрактика от протестно настроени дясни избиратели, даващи подкрепа на подобен политически субект като предупреждение затова, че никой не е абониран за техните гласове. Десните избиратели от своя страна в България като профил са предимно на средна възраст между 18 и 45-50 години. Тази група избиратели винаги премисля и наблюдава цялата кампания преди да вземе своето решение кого да подкрепи и дали въобще а подкрепи някого. Негативната тогава реакция по отношение на Жорж Ганчев на вторият тур показва, че нещо сериозно се е случило за да има подобна реакция. Но какво може а е то? Може да е поява на субект в последния момент който да насочи гласовете им към него. Нещо като това което се случва с Симеон Сакскобургготски през 2001 година. Прави една пресконференция, че влиза в реалната  политика в България и за няколко месеца помита на парламентарните избори цялата дотогава политическа класа. Но такъв субект към момента на парламентарните избори няма. Друга възможност е отрезвяване на избирателите подкрепили Жорж Ганчев. Това звучи малко по-логично. Нека си припомним, че в периода за колйто става въпрос се зараждат някои субекти като друга президентска двойка - тази на Бойчев и Куликов която от своя страна също има за цел да приобщи подобен род избиратели. И също се оказва основен играч в тези парламентарни избори. Интересното в случая е, че тази двойка е подкрепена и в известна степен издигната от екипа правещ въпростното предаване "Каналето".  Малко по-късно политическата класа ще бъде шокирана от опита на екипа на това предаване да си регистрира собствена партия, с която да участва в предстоящите парламентарни избори. Шокирана не от самата заявка за участие, а от сондажите на общественото мнение, които недвусмислено показват обществена подкрепа около 20-30% за бъдещият политически субект. Следва ответна реакция-отказана е регистрация поради изпускане на срока за регистрация за  въпростните парламентарни избори, което обесмисля самото създаване на бъдещата партия. това е повратен момент за развитието на дясното политическо пространство. В следващите публикации очаквайте анализ на причините за възникването на тази политическа ситуация, както и анализ на ситуацията в дясното политическо пространство до появата на Бойко Борисов на политическата сцена и в последствие на ПП "ГЕРБ".