Всички сме свикнали, че 3 март е най-светлата дата в историята на България. Но дали това е така? На 3 март се чества така нареченото освобождение на България от турско робство. Впоследствие обаче мирният договор няма правни последици, довеждаща до подобна развръзка. Дори напротив. Руският император смята чрез мирният договор подписан на 3 март да сложи ръка на бъдещата млада българска държава, като негов политически сателит. Така княз Дундуков-Корсаков лансира идеята за създаването на българска политическа класа в лицето на нотабилите. Това в неговите очи са хора, отговарящи на определени критерии като например да могат да четат и пишат, да знаят няколко езикаи т.н. В действителност се оказва обаче, че в бъларското общество благодарение на много различни по своят характер фактори  над 60%  отговарят на всички показатели за да претендират да бъдат нотабили. Това е голям проблем за руските интереси, защото практически означава, че бъдещата политическа класа в един момент може трудно да бъде маниполирана. Разказвам ви всичко това не за друго, а защото след 1989 година в България се извърши именно този процес. Забелязали ли сте, че във всички други държави най-почитаният ден е деня на независимостта? А знаете ли защо? Защото да си независим може да не означава да не се съобразяваш с никого, но затова пък означава, че можеш да имаш възможност да управляваш сам своето бъдеще. И още нещо-да претендираш да те уважават. Представяте ли си каква държава щяхме да бъдем ако нашите политици имаха последните две цели за основни когато се сменяха във властта през последните две десетилетия? Или ако всички се бяхме научили да почитаме личности като княз Фердинант (благодарение именно на днешния национален празник през 1908 година самопровъзгласил се за цар на българите), спомогнали днес да се наричаме БЪЛГАРИ? Защото ако не беше тази паметна дата предполагам знаете, че в южна България официалното обръщение щеше да е не "Господин", а "ефенди"... Не искам да ме разбирате погрешно. Не съм на мнение, че руснаците, оставили костите си по нашите земи в името на създаването на българската държава не трябва да се почитат или не трябва да се помнят. Но въпроса е кое трябва да помним като българи-коя е фиктивната държава обявила война на държавата, която е била наш поробител или от кога реално света ни зачита като нация, държава, като българи. И да направим така, че да има смисъл от това, че ни има като нация и държава. А това последното може да стане само по един начин. Като помним. Но не само кой ни е поробвал и кой ни е освобождавал.А и този, благодарение на когото можем да кажем, че живеем в независима държава. Защото свободен е този който е независим.       

15 септември. Ден в който хиляди млади хора тръгват за училище с купища цветя предназначени за своите учители. Започва новата учебна година. Със старите наболели проблеми в образованието. А то образованието е приоритет на всички политически сили идвали на власт от 1989 година насам. Поне така личи от предизборните им програми. Но не и от провежданата политика през последните две десетилетия. На практика образователният сектор дълги години бе нереформиран и непригоден за нуждите на страната. Учебните планове не са съобразени с хорариумите часове по предмети, броят теми в учебниците са прекалено много, за да има възможност учителя да следи и помага за развитието на своите ученици. Последните пък въобще не им се учи и гледат да използват всяка възможност, за да отсъстват от учебни заниятаия.Родителите им това въобще не ги интересува, защото за тях учителя трябва да се грижи за децата им. Оказва се, че образованието се намира в някакъв омагьосан кръг на нехайство, незаинтересованост, слабо квалифицирани учители и още по-слабо успяващи в образователния процес ученици... Къде се крие причината за всичко казано дотук? Кой има интерес българчетата да са неграмотни и необразовани? Ако помислим малко повече хич не е трудно да достигнем до виновника за тази ситуация. Като говорим за планове, нормативи и всякакви подобни документи просто трябва да се запитаме кой пише правилата на играта. Започваме с ресорното министерство на образованието. То обаче не може да прави каквото и да било в подобна насока ако няма воля за това от законодателния орган. Това в нащата страна е Народното събрание. Народното събрание е на практика сбор от политически сили. Те се избират от избиратели. Но последните едва ли имат интерес децата им да са пълни профани във всяко направление. Остава главният виновник да са партиите. Т.е. политиците. И така какъв интерес имат те да саботират българското образование?  Отговора на този въпрос се крие в явлението "професия политик" в България. За да бъдеш на власт в една партия трябва ако не си, то поне да показваш че си най-достойния затова. Дотук добре. С задкулисни средства, интриги, лобита това не е трудно. Проблемът е как да стане така, че без значение какво прави политика той да бъде избиран за народен представител, съветник, кмет и т.н. Под "без значение какво прави" естествено се разбира без значение в какви далавери се забърква. Е тука е по-трудно. Защото хората може и да имат представата за това, че "политиците са маскари", но въпреки това искат да бъдат убедени, че тези, за които гласуват са достойни за техния глас. Последното е твърде непостижима задача за едва прохождаща политическа класа. Какъв е изхода? Отговора е ясен. За да изглеждаш достоен за да управляваш трябва да си "най-учения" за българският народ. Затова и неслучайно поне на хартия за всички партии "образованието е приоритет". Е да ама има един проблем-политиците в България далеч не са най-учените хора. Как могат да станат такива? Първият начин е повече от банален-като учат. Е да ама тогава трябва да се трудят. Явно няма да стане така. Какъв е вторият начин ли? Ами като не могат те да станат най-учените трябва да направят всичко възможно останалите да не стават по-умни от тях. Май вече разбрахте каква е причината  за хаоса в българското образование. От друга страна колкото повече е неграмотно населението на една държава, толкова възможностите за корупционни практики са по-големи. А има и нещо друго-неграмотният човек не може да претендира за качествено заплащане, нито да заеме ръководни постове без разбира се благословията на властимащите. Ето че всичко дойде на мястото си. На учениците в началото на прехода благодарение на правилника за прелагане закона за народната просвета /ППЗНП/ се дават толкова права, че практически те с всяка изминала учебна година започват да правят каквото си поискат. Искат да не ходят на училище-няма проблем. Отиват при личния си лекар, плащат си за да им напише извинителна бележка между 3 и 5 лева и готово. Само ще спомена, че според справка на  министерството на образованието за миналата учебна година са регистрирани от класните ръководители в дневниците приблизително около 200 000 000 извинителни бележки. Умножете тази цифра по 3 и ще излезе, че родителите са платили над половин милярд лева за да може децата им да не ходят на училище. Другата стъпка която бе направена от политиците посредством образователното министерство бе да бъде ангажиран учителя с всякакви задължения, които напрактика го правят настойник в сянка на своите ученици. А т.нар.социални грижи (говоря за институцията СОЦИАЛНИ ГРИЖИ И СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ) постепенно с някоко законови акта и се даде възможност да абдекира от всякакво задължение да следи за това дали родителите са реални родители на децата си. Сигурно се питате защо съм озаглавил тази статия "Ода за българското образование". Ами защото напук на всички идиотизми които описах дотук, както и на тези които не съм (защото има още много неща, които могат да бъдат споменати) българското училище продължава да устоява ролята си на институция, с която трябва да се съобразяваме. Затова днес на този ден добре е да си спомним за тези, които обучават нашите деца и внуци. И да не забравяме, че не е достатъчно да дадем 5 лева на своето дете за да купи букет на учителката си. А да изискваме от българските политици да обърнат реално внимание на българското образование. Защото само по този начин ще заприличаме на нормална държава.            

Всеки път когато по една или друга причина българина трябва да изслуша или изгледа реч, дебат или обикновенна изява на български политик или политическа сила той го е правил през призмата на до болка познатото мото на алекоконстантиновият герой Бай Ганьо "всички полити са маскари". Тази картина се наблюдава веднага след отрезняването на българският избирател в средата на 90те години на туко що отминалия век. Истината е, че самите политици реално не са направили през годините нито едно нещо, благодарение на което да разрушат тази представа за себе си. Напротив-за почти всеки влязал в светлините на прожекторите политик като лидер на партия или някакъв ръководен кадър  в населеното място от където е той не след дълго започват да се носят слухове или дори покрити с факти твърдения за негово облагодетелстване с имоти - вили, земи, пари... Изключение без съмнение в тази насока може единтвено да споменем бившият монарх, но с една немалка забележка в тази насока. Вярно е, че Симеон Втори е първият държавник, който се отказа напълно от своето месечно възнаграждение като премиер. Но реституцията хилядите декари от горският фонд в негова полза, която впоследствие се оказа леко в превишени стойности засенчи неименуемо гореспоменатия негов жест. В действителност идеята, че политиката е далавера в очите на българите  по принцип е оправдавала донякъде дълго време това "леко" забогатяване на политиците.  Но факта, че предизборните кампании реално са се използвали единствено за да се излъжат избирателите с обещания, които политиците въобще нямат намерение да изпълнят доведе в един момент до ситуация на абсолютно пълно недоверие за избирателите. Най-красноречиво това си личи от постоянната регресия на гласуватели на парламентарните и местните избори през годините. Политиците на практика с течение на времето стават толкова предвидими, че хората могат без да се напрягат да предвидят ходовете в бъдещето на една или друга политическа сила. Такъв е случаят с тройната коалиция през 2005 година. Въпреки, че и НДСВ и БСП яростно се нападат пред телевизионните екрани в предизборната кампания, впослествие сключват споразумение в пакет с ДПС за управление на страната. В контекста на всичко описано дотук на политическият небослон от няколко месеца е пълният антипод на досегашната политическа класа. Става въпрос разбира се за ГЕРБ. Преди парламентарните избори отвсякъде се сипеха всякакъви опити за гадаене на бъдещите ходове на Бойко Борисов. И всички тези опити се овенчаха с пълен неуспех. Най-напред БСП посредством своят политически сателит партия Нова Зора се опита да вкара ГЕРБ в коалиция с ДСБ на бившият лидер на СДС и премиер Иван Костов. "Да, ама не!" както казваше ческо видният български журналист Петко Бучаров. Тази реплика без проблем може да се отнесе и към следващата теза за коалиция ГЕРБ-БСП, към тезата за липса на подготвени кадри за управление от страна н ГЕРБ... Всяка теза, която има за цел да учзви новият силен на политическата сцена Бойко Борисов до момента се е сгромолясвала с гръм и трясък. От което естествено сегашният премиер гради огромен рейтинг на гърба на всички конкуриращи се с него политици. Неслучайно дори дългогодишният политик №1 президента Георги Първанов започна словесна борба с Борисов, защото в противен случай рискува само след година да бъде негов заложник ако иска да бъде преизбран за трети път за президент на България. Вярно е, че дебата за енергийните проекти на България между двамата започна след като Борисов предизвика Първанов със своите изяви, но впоследствие стана явно, че това е много добре премерен ход от страна на премиера, за да вкара президента в капана на това да остоява целесъобразността на енергийните проекти на предишния кабинет, въпреки тяхната пълна нерентабилност. Но реално погледнато всички ходове до момента на Бойко Борисов изглеждат повече от добри в очите на избирателите. Къде се крие ключа на този успех?  Ако се направи един дори и бегъл поглед на изявите на Бойко Борисов може да се направят следните констатации. На първо място той е първият политик, който не се страхува да говори разбираемо за аудиторията. Толкова разбираемо, без недомлъвки и красноречиво, че на всеки да му стане ясно, че неговите мотиви за което и да е действие са в полза на неговите избиратели. Поради това сега въобще не е проблем за Бойко Борисов да играе ролята на съдник на всеки от политическият спектър. В очите на избирателите, той е единствения, който прави ревизия на предходните управления. И нещо особенно важно-създава предпставки за така жадуваната справедливост и възмездие по отношение злоупотребите на предходните управляващи. Сега остава последната стъпка-хората, които публично биват обвинени за различни престъпления да получат ефективни присъди. Изводът от всичко това е простичък. Ако някой оттук нататък иска а спечели избирателите, трябва да заслужи това. Да го заслужи вписвайки се в реалностите на новият морал изграден от Бойко Борисов. Защото в ротивен случай България като нищо може да се окаже в ролята на втора Великобритания, управлявана от "желязната лейди" Маргарет Тачер. Роля която на Бойко Борисов хич няма да му е трудна. Защото за абсолютно всички, дори в очите на малките деца той отдавна си е повече от железен. 

Изборните резултати от парламентарните избори през 2005 година поставят в много трудна ситуация левицата и нейният коалиционен партньор ДПС. Сборът от мандатите на двете партии не дава възможност за абсолютно мнозинство, а останалите политически парламентарно представени партии се оказват десни. Това е голям проблем за БСП, тъй като тя прави предизборна кампания тип "ва банк" за спечелването на изборите. На практика БСП има най-много депутати и е първа политическа сила. Но ситуацията е такава, че е голяма опасността да се окаже в опозиция заедно с центриската в голяма степен етническа партия ДПС. Двете партии разчитат на коалиционно партньорство с дясната управляваща до този момент формация НДСВ. В политическото пространство, както и във всички медийни изяви на партийните функционери на БСП и ДПС се натяква, че липсата на такова партньорство от страна на НДСВ ще доведе до неизбежни предсрочни парламентарни избори и политическо дестабилизиране на страната в навечерието на приемането на България в Европейския съюз. Поведението на НДСВ в тази ситуация не е неочаквано. Партията заема изчеквателна позиция, като не дава индикации нито за това, че ще приеме ролята, която и се предлага от БСП и ДПС, нито че ще поеме политически курс към нови парламентарни избори. На всички им става ясно, че бившият монарх се готви да се обедини, но с десните формации за управление на страната като по този начин сбъдне най-големите кошмари на левицата. Защото  ако при този опит на всяка цена да бъде управляваща партия изведнъж БСП се окаже в опозиция това практически ще означава, че е настъпило началото на края на хегемонията на БСП като основна лява политическа сила. Това е така, защото вероятния срив в редиците на столетницата би бил толкова голям, че би довел дори до изравняване на електоратите на БСП с останалите значително по-малки като електорат леви политически субекти в българската политика.   Изходът е само един - намиране на десен политически субект, който да бъде посочен на НДСВ като алтернативен политически партньор на царската формация, като по този начин се извият ръцете на бившият монарх. Защото за никой не е тайна, че приемането на България като член и на НАТО и на Европейският съюз е политически акт а не акт на признаване на изпълнени критерии за членство на страната. И гарант за този политически акт е именно Симеон Сакскобургготски. Ето защо НДСВ при никакви обстоятелства не може да си позволи навлизането на България в политическа криза, породена от нови предсрочни парламентарни избори в  навечерието на приемането на страната в ЕС. Надцакването между БСП и ДПС от една страна и НДСВ от друга започва още с първият вод за даване на мандат за съставяне на правителство. Кандидатът за премиер Сергей Станишев бива одобрен от Народното събрание. И точно когато от БСП и ДПС си отдъхват биват поляти като със студен душ - състава на правителството бива отхвърлено от десните политически сили с подкрепата на НДСВ. Времето започва неумолимо да тече в ощърб на левицата. Така се стига до дългата нощ на 16 юли, когато един от лидерите на ВМРО Бойко Ватев в интервю за БТА заявява, че с или без НДСВ  България ще има свое правителство. Това е ясен знак, че коалиция Български народен съюз, в която освен ВМРО влизат още ССД с лидер Стефан Софиянски и БЗНС с лидер Анастасия Мозер имат готовност да влязат в преговори с БСП за формиране на правителство. В действителност Анастасия Мозер по това време е извън страната заради заболяването на съпруга си и в последствие се оказва, че  е била категорично против подобно поведение от страна на политическите и партньори. Но ситуацията вече коренно се променя. НДСВ вече няма избор и обявява, че ще започне преговори с БСП и ДПС. Но бившия монарх още не е изиграл силната си карта. На политическият небосклон по време на своят мандат царят дава път на един напорист бивш охранител, на когото поверява министерството на вътрешните работи, давайки му поста главен секретар на МВР. Името му бързо става много популярно - Бойко Борисов. Неговите показни акции против организираната престъпност, както и умението му да се изказва с простички и разбираеми за българите фрази пред медиите му осигуряват голяма популярност. Всъщност в по-голяма степен всички заемащи постове в МВР и появяващи се пред медиите като супергерои борещи се с престъпността бързо набират червени точки пред българите. Такъв е случая и с бившият вътрешен министър по времето на правителството на СДС Богомил Бонев например. Но впоследствие лидерът на СДС вместо да се възплзва от популярността му го обявява за свой враг именно уплашен  от тази негова популярност. Подобна е ситуацията и с президента по това време Петър Стоянов, който се оказва опонент на Богомил Бонев на президентските избори. И в двата случая  това коства загубата на СДС  както на президетнските, така и на парламентарните избори. Царят обаче прави един много по-интересен ход. Той влиза в коалиция с БСП и ДПС, но в същото време не прави нищо за да спре формирането от Бойко Борисов на политическото му движение ГЕРБ. Нещо повече - в месеца, в който Бойко Борисов обявява създаването на движението ГРАЖДАНИ ЗА ЕВРОПЕЙСКО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ /ГЕРБ/, НДСВ изненадващо за някои се преименува, като запазва само абривиатурата си. В нея обаче вече не фигирира името на Симеон II. Нито от страна на Симеон Сакскобургготски, нито от страна на Бойко Борисов през следващите две години не се казва дори една лоша дума един към друг. Напротив - за изненада на журналистите, които интервюират Бойко Борисов те  много трудно успяват да го накарат да влезе в каквато и да е конфронтация с царя, както и обратното. На практика единственото обвинение на Бойко Борисов към бившия монарх е факта, че е влязал в коалиция с БСП и ДПС. Но и от двете страни личи симпатията една спрямо друга. Липсата на подобна конфронтация дава възможност популярноста на Бойко Борисов да нараства с всеки изминат ден. А покрай него и популярността на неговата формация ГЕРБ. Бойко Борисов без проблеми печели на два пъти изборите за кмет на София, след като дотогавашния кмет Стефан Софиянски решава да остане народен представител вместо градоначалник на столицата. През това време управяващата тройна коалиция започва да се тресе от противоречия и обвинения в корупция в които се замесват министри и от БСП и от ДПС. Идва денят X за тези две партии. Както и за Бойко Борисов и ГЕРБ. 5 юли 2009 година. Денят на истината. Денят за следващите парламентарни избори.