Старият Созопол е много приветливо място през есента. Няма я навалицата от туристи и шумотевицата от лятото. Разхождайки се из тесните му улички изгубих ориентация за хотела в който бях отседнал. И точно в този момент пред мен изникна един човечец с прошарена, леко пооредяла коса, облечен в традиционната за моряците фланела с къс ръкав на сини и бели райета. Без дори да съм го попитал каквото и да било виждайки опитите ми да се ориентирам къде се намирам той услужливо се обърна към мен да ме упъти. "Не се притеснявайте, само ми кажете името на хотела и ще ви кажа къде се намира. Аз съм от тук-Созопол е моят град. Вярно много странствах през живота си по моретата, но тук е бил винаги моят дом. А, колко съм невъзпитан-забравих да ви се представя-наричат ме Хитлера." Усмихва се на учуденият ми поглед и продължава да ми разказва своята история. Ако трябва да бъда честен когато ме заовори реших, че е някакъв досадник, които няма с кого две думи да си каже. Донякъде се оказах прав за второто. В смисъл, че той просто си бе изградил своят начин на живот подчинен на морето-тази безкрайна пустош, на която ако й се отдадеш неизбежно може да опознаеш самотата във всичките й измерения. Но иначе Хитлера се оказа доста забавен събеседник. Казвали му така, заради строгостта му на палубата по време на плаване с моряците. "Но иначе ме обичат"-хвали се той. "Аз съм просто един моряк по призвание. Странствал съм по морето на длъж и на шир. Какво ли не съм видял. Но да ти кажа една тайна. Най-важната-за жените. Много жени съм срещал. Вярно е-бразилките са много пламенни, африканките-горещи. Но си хвани българка. Не мечтай за други. Да те обикне нашенка и да ти се отдаде е най-голямото щастие, което може да усетиш. От българките по-хубави жени няма! Така да знаеш!". Предполагам, че се досещате, че тази тема вече я водехме на една маса с изглед към морето с две чашки ракия на нея. Хитлера дотолкова ме бе пленил с историята си, че му бях отделил част от своето свободно време да го почерпя по едно. Гледах този човечец и слушах за неговата голяма болка-докато странствал из морето как  неусетно загубил връзка с приятелите си от Созопол. Вече бил на въраст, която не му позволява да плава. Но тук в неговият дом както той сам нарече Созопол вече нищо не му бе останало. Колко ли още хора като него има си помислих тогава. Хора, за които трябва да се каже поне една дума. Хора, които не се забелязват на фона на тълпата, но за които има какво да се каже. Защото са част от облика на българина, на неговата култура, бит и душевност. И реших да започна да описвам тези хора. Като Хитлера. Между другото той така и не спомена името си. Явно защото бе свикнал да живее с прякора си. Чашите неусетно се пресушиха и бе време да си стиснем ръцете и да се разделим. Няколко часа по-късно лежах на леглото в хотела и си мислех за този добродушен старец, млад по душа и неговата интересна история. На следващия ден неуспешно правих опити отново да го срешна някъде из града. Останах дълго на масата, на която бяхме стояли и гледах вълните в морето. И сякаш Хитлера изведнъж оживя в него. Може би, защото действително част от него бе отдадена на това необятно водно пространство. Сърцето му. Сърцето му биещо за приключения и нови преживявания...