Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.08.2009 19:39 - ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА НА ВИЗАНТИЙСКАТА КУЛТУРА
Автор: socio Категория: Технологии   
Прочетен: 3668 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 20.08.2009 11:07


Урбанизацията, феодализацията и съпровождащото ги икономическо развитие на провинциите през 11 и 12 век оказват несъмнено влияние върху състоянието на културата, макар че различните прослойки от обществото реагират по различен начин.” Това фундаментално изречение на Каждан в книгата му „Византийската култура-XI-XII в.”е достатъчно красноречиво за приликата между византийската култура и днешната европейска култура. Явно е, че въпреки че ни делят цели осем-девет века от този период в Византия проблемите които са и са били на дневен ред са напълно идентични. Всъщност ситуацията днес е породена от новата общоевропейска структура в политически и културен аспект която предполага  нов урбанизиращ период за изостаналите новоприсъединили се държави към Обединена Европа. Ако трябва да бъда по-обстоен то византийска култура полага основите на основните черти на съвременната култура. Така например въпреки, че за модерност се говори едва в XX в. то модернистката традиция води своето начало именно от Византия. Показателно затова е например начина на обличане на византийците от XII в.

Производителите на дрехи през този период – пише Каждан – използват очевидно най-разнообразни материали. Вълната си остава най-популярна, но наред с нея се използват коприната, памукът и ленът, особено за по-фините и разкошни облекла. По-заможните ромеи имали възможност да от най-различни стилове. Традиционните патрициански костюми – кафявите с широки или тесни ръкави, както и високите обувки, продължават да бъдат на мода, ако съдим по миниатюрите. Имаме и литературни описания за тези костюми: Константин Манаси пише, че щом аристократите се отправили на лов, те запретвали нагоре кафтаните си, които иначе се влачели по земята. Откритият тип облекло навлиза през 12 век. Западните наблюдатели са учудени от плътно прилепналите по тялото одежди, които те виждат на Изток. Одон от Дьой изрично отбелязва тясната кройка на ромейските дрехи:

„ Те не носят мантии, а богатите са облечени в копринени облекла, къси с тесни ръкави, съшити отрязани отвсякъде, тъй че се носят безпрепятствено и свободно като атлетите.”1

 

Разнообразието в облеклото от XII в. на византийците не е случайно. От една страна то показва опитът чрез него да се изрази някакъв тип идентичност на обикновения византиец. Още повече, че според редица ръкописи по същото време се наблюдава подобен опит за етническа идентичност чрез облеклото и при други народи населяващи бълканският полуостров като например българите и арменците2.  

Всъщност явно облеклото се е носило и от гледна точка на социалният статус; Каждан описва ситуацията около този момент така, че и с просто око можело да се различат представителите на аристокрацията от тези на селяните и занаятчиите3. Ето как аристокрацията формирала своя „мода” по отношение на облеклото; известно е, че в много случаи аристократите дори са си позволявали да си поръчват дрехи които да ги отличават по своята пищност от останалите представители на двора и византийската аристокрация.

Един специфичен оттенък на византийската култура по това време, характерно и за Западна Европа е факта, че за известно време банята излиза от ежедневието на византийското общество. Всъщност излиза е силно казано, защото някои автори уточняват, че лекарите препоръчвали банята като лечение; болните трябвало да се къпят по два пъти седмично4. Друг интересен момент за византийската култура е храненето. И ако в Западна Европа по това време се наблюдава опит за формиране на мода и по отношение на поведението на храненето като за сметка на това се обръща по-малко внимание за пищността на самата трапеза5, то при византийците се наблюдава едно разнообразие в храненето с характерния за този период идеал за постенето. Описание за продължително гладуване и отказ от храна в византийските хроники е нещо обичайно. Интересен момент тук е факта, че в поправките се използват такива като зехтина, характерен като неизменна част от съвременната европейска кухня6. Известно е, че през XII в. се увеличава търсенето на най-разнообразни храни и поправки като черен пипер, кимион, мед, оцет, сол, гъби, целина, праз, маруля, градински кресон, цикория, спанак, сладка трева „патешки крак”, ряпа, патладжан, зеле, захарно цвекло, бадеми, нарове, лешници, ябълки, конопено семе, леща, стафиди7. Разбира се разнообразието от поправки и предястия неизменно довежда до търсене и на удоволствието на хранещия се от самата гозба; готвенето само по себе си се превръща в своеобразен вид изкуство за задоволяване на „кулинарните капризи” на византийците. Така например Евстатий Солунски изказва своят възторг от „...изисканата храна в духа на Рибле: с огромен възторг той описва птицата, която опитал по време на един празник. Птицата била подправена с ароматен сос (anthochymos, авторов неологизъм) и плувала в нещо като нектар. Евстатий го определя като „необикновено добър, едно сладко чудо!”. По-нататък разказът му придобива формата на гатанка: птицата не била съвсем птица; от птиците това създание заело грапавата кожа, крилете и бутчетата, но останалата част от тялото му била лишена от кости и със сигурност не принадлежала към птичия свят... Мистерията в този разказ обаче не свършва дотук. Евстатий не се справил и с разпознаването на подправките. „ Не можах да се справя с търсенето на съставките – кои са те? Да наблюдаваш и проучваш това нещо обаче означава да умреш от глад – ето защо аз запретнах ръкави и разкъсах пилето на парчета”8. Тук ставаме свидетели на една от малките разлики между поведението на византийската и западноевропейската аристокрация. Разказвача ясно показва в своя разказ, че в византийският двор не са изградени порядки на поведение подобно на тези характерни за този период в Западна Европа9. Евстатий Солунски дори не споменава прибори с които си е служил, което е нещо характерно за Западна Европа по това време. Нещо повече – той преспокойно се е заел с обработка на храната без  да се страхува от изцапване на дрехите си – грижа задължителна по време на храненето за западноевропейския аристократ. Всъщност за липсата на подобен род порядки има много проста причина. Известно е, че във Византия не е съществувала традицията на благородство по родословие. Ето защо тук често се наблюдава явлението висши чиновници и представители на византийската аристокрация да бъдат хора заслужили това по някакъв начин от една страна, както и да не са византийци а българи, арменци и т.н., както и да носят своите титли единствено приживе; те не са били предавани по родословие в доста дълго време през средновековието. Но да се върнем към храненето. Самото изобилие от храна и чревоугодничеството на византийското общество довежда неизбежно до търсене на забавление както непосредствено след хранене (посредством пирове и забави, така и до публични такива, далеч излизащи от „ойкуса” на византийската аристокрация. Ето как Каждан обрисува този момент от византийската култура:

 

Голямото богатство и склонността към задоволяване на всички прищевки се свързват с едни относително по-частни сфери от ежедневния живот като обличането и храненето. Атомизацията на византийското общество и култура става особено очевидна в областта на публичните забавления. Масовите забавления през този период стават по – малко зрелищни и в по-малка степен официализирани. Надбягването с колесници продължава да бъде изключително популярно през първите векове от византийската история, (автора вероятно визира периода след шести век – бел. е моя)  с определена роля в държавния церемониал. През 11 век надбягванията в хиподрума заемат много скромно място в обществения живот на ромеите. На мястото на игрите идват карнавалите. За разлика от зрелищните, наблюдавани от страни игри в цирка и хиподрума, в които не липсва спортна страст, карнавалът с неговите маски, гуляи и шутовщина предполага пълнокръвно участие от страна на обикновения човек.10 Интересното в случая е , че Каждан обяснява този род забавления с честото нетрезвено състояние в което са се намирали представителите на византийският императорски двор. Нещо повече – според него самият род забавления чрез карнавали и  тържества водели недоволството сред „по – трезвите представители на обществото”. В подкрепа на тази своя теза той описва недоволството на Теодор Валсамон от едновременното участие на хората в популярният януарски карнавал, където те се маскирали като монаси и свещеници, както и от участието на духовенството, чиято всъщност функция във Византия се доближава до тази на това във Франция ( там духовенството е признато като основното съсловие чак до Френската революция през 1789г.). В рамките на януарският фестивал според Теодор Валсамон духовниците не са се свенили да се участват като се маскират като войници и дори като животни.11 Крайният извод на Каждан е, че в забавленията, придобиващи популярност през 12 век се включват голям брой участници а не само зрители. И именно този факт, както и обстоятелството, че ролите в тези забавления често са излизали от рамките на общоприетите византийски ценности на тогавашното византийско общество води до негативното отношение на византийските хроникьори. Но всъщност този род обществени мероприятия явно се оказват и значими за местното население от гледна точка на търговия и развитие на района на провеждане на дадения карнавал или традиционна спортна игра, защото единствената промяна в провеждането на този род мероприятия от 12 век пък и досега е факта, че карнавалът както на балканският полуостров така и извън него започва да се  свързва с определен род традиция и вярвания а местното население, като ролите на участниците в него вече са тясно съобразени ако не с моралните ценности, то поне с  порядките на местното население.

Друг съществен елемент на византийската култура е мястото на жената в обществото. Явно силните патриархални традиции характерни за Запада и Централна Европа не намират почва в Византийското общество поне що се отнася до девети век. Още по времето на иконоборството жените се проявяват като активен фактор в иконоборските спорове, както и в обществения живот като цяло. Не случайно две жени – императриците Ирина и Теодора имат значителни заслуги за завръщането на почитането на иконите във византийското общество. Според житието на св. Антоний Млади когато арабският флот атакува Анталия през 825 г. управителят на града призовал за защита на крепостните стени не само мъжете, но и жените, облечени в мъжки дрехи и доспехи.12 Мястото на жената в обществото се променя през 10 в. заради социалното развитие, което довежда до това тя да бъде затворена в тесен семеен кръг. Както описва Е. Патлажан образа на светата жена, която носи мъжки дрехи и нарушава правилата на типично женското поведение изчезва в края на девети век във византийската култура и е заменен с стандартен образ на идеална съпруга (пример Матия Млада или Томаида от Лебсос, които търпеливо понасяли жестокостта и ревността на недостойните си мъже за които били омъжени). Ето как Кекавмен описва традиционното патриархално семейство от този период:

 

...семейството е свят сам за себе си, защитен от невидима стена, която го отделя от любопитните погледи на външните хора. Всеки, който не принадлежи към най-близкият роднински кръг, дори и приятелят, проникнал веднъж в семейния кръг, може да прелъсти жените, да чуе семейните тайни и като цяло да наруши семейният порядък. Добрата съпруга е половината от живота и е обещание за успех. Съпрузите трябва да са верни един на друг; недостоен е втори брак на вдовеца. Децата от своя страна трябва да се отнасят с почитание и респект към стария в дома. Дъщерите трябва да бъдат старателно скити от нежеланите погледи на външни мъже.13

 

Ето какво описва Каждан за сравнението между византийските и западноевропейските закони по отношение на разводите:

 

  Римската църква разрешава и през девети век развода по взаимно съгласие. Във Византия античната практика на свободния развод е ликвидирана през осми век. Свободата на собственост на съпрузите, призната в Юстилиановия кодекс, отстъпва място на разбирането за единна и неделима семейна собственост, основана на зестрата и сватбените дарения. Собствеността се дели едва след смъртта на съпруга, по равно между съпругата и децата. Правото за първородния наследник е непознато във Византия през този период. Значението на малкото семейство е подчертано и в ктиторските портрети. Родителите и най-често едно или две деца са грижливо изобразени: такъв е случаят с императорските просветителни изображения, като тези на Константин X Дука, съпругата му Евдокия и един от техните синове в Псалтира Барберини, или изображенията на местни нотабили, като магистъра Никифор  Касницис, съпругата му и синът му в църквата „Св. Николай” в Кастория, Северна Гърция.14  

 

Постепенно обаче представата за „затворено малко семейство” се размива. Това се дължи най-вече на нов период на затвърждаването на жената като фактор в обществения живот на византийското общество. През 11 век се появяват цяла плеяда от образовани, енергични и политически влиятелни жени в византийския императорски двор. Така например Ана Даласина бива официално призната за съвладетел на своя син Алексий I. Ирина Дукина съпруга на Алексий, не само участва във военните походи, но и в интриги насочени срещу техния син Йоан II. Ана Комнина, дъщеря на Алексий, е писателка, покровителка на изкуствата и централна фигура в политически и литературни кръгове, които са в опозиция на нейния племенник МануилI.

Новата загриженост за произхода и родословието и променящият се статус на жената създават по това време условия за подкопаване на усоите на малкото патриархално семейство, а свободното и по-толерантно отношение към извънбрачните връзки само потвърждава това предположение.

Византийската култура по своят характер е отворена култура. Както изтъкнах малко по-горе не е било проблем за представителите на етноси различни от византийският да получат статут на благородници в Византийската империя. От гледна точка на литературата и изкуството Византия не прави съществено различие в подхода си към чуждите култури. Това прави Византия не само политически но и културен център в Югоизточна Европа. Единственият съперник за това свое място заема България особено в периода на царуването на Симеон Велики и опита му да превърне новата българска столица (Преслав) важен политически и културен център.  Редица са причините за това днешната общоевропейска култура да води своето начало от периода на византийската култура (VI-XII век). Не само в културно но и в политическо устройство имайки се предвид факта, че днес е доста модерно „да се възприемат общоевропейските демократични ценности”. Що се отнася до културното развитие на Византия то е значимо за днешната култура поради обстоятелството, че благодарение на стремежа на Византия да бъде възприета като наследник на Римската империя (заради което и в голям период от своето съществуване византийците наричат себе си ромеи) Византия се опитва да възприеме традициите характерни за Римската империя по отношение на култура и политика, както и да наложи определен стил на поведение в тези две насоки на всички държави признали нейното върховенство. 

Друг елемент на византийската култура който е характерен и днес е налагането на модерни течения (в облеклото например), като форми на подражание. И докато в Западна Европа през този период модата се използва за запазване на различието между аристокрацията и простолюдието15 то за византийците модата е типична като форма на поведение както за висшите представители на императорският двор, така и сред занаятчиите и селяните. Ето защо византийската култура по своят характер е отворена култура; тя успява да съхранява не само типичните навици и привички на обикновения византиец, неговият манталитет и разбирания, но и редица черти на други култури попаднали по една или друга причина в пределите на Византийската империя.

 



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: socio
Категория: Политика
Прочетен: 141249
Постинги: 50
Коментари: 45
Гласове: 126
Календар
«  Септември, 2019  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30