Публикуването на тази История има за цел да ни накара да си спомним, кои сме, откъде идваме и накъде сме се запътили! Имаме ли цел или живеем в безпътица, безродство и без история! З. Андреев

История на българите с поправки и добавки от самия автор   акад. Константин Иречек

Съдържание
Предговор към изданието от 1929 г. от В. Н. Златарски	Предговор към руското издание от 1878 г.	Послесловие от Ст. Младенов

 

Съдържание

 

Предговор . . . . . . . . . . . 7

Предговор към изданието от 1929 г. от В. Н. Златарски . . . . . . . . . . . 27

Предговор към руското издание от 1878 г. . . . . . . . . . . . 31

Послесловие (Към „Поправки и добавки”) от Ст. Младенов . . . . . . . . . . . 33

 

Глава I. ГЕОГРАФСКИ ПРЕГЛЕД

А) Орография. — Балканът (Стара планина), Странджа, Средна гора, Витоша и Рила, Родопа, планински вериги между Струма и Вардар,Шар планина, планинската страна на Западна Македония, планините в Албания и Сърбия;

Б) Xидрография. — Басейнът на Черно море, басейн на Егейско море и басейн на Адриатическо море . . . . . . . . . . . 36

 

Глава II. ТРАКО-ИЛИРИ И РИМЛЯНИ

Първобитни времена на полуострова. — Могили. — Трако-илири. — Техните колена, език, нрави и съдбини. — Римско владичество. — Романизация на първобитното население. — Можем ли да смятаме славяните за първобитни жители на полуострова? . . . . . . . . . . . 75

 

Глава III. ЗАСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

Преселване на славяните през III—IV в. — Римско господство в Дакия и сблъскване на славяни с римляни. — Първи следи от славянска колонизация на полуострова. — Хуни, готи, българи. — Император Юстиниан (527—565 г.). — Словени и анти в Дакия през VI и VII в. — Авари. — Падане на аварското и византийското царство и войнствено движение на славянските племена чак до Пелопонес . . . . . . . . . . . 92

 

Глава IV. БИТ, НРАВИ, СЕЛИЩА, ПЛЕМЕНА У ПРЕСЕЛЕНИТЕ СЛАВЯНИ И СНОШЕНИЯТА ИМС ТУЗЕМЦИТЕ

А. Бит на славяните. — Б. Славянска колонизация. Местни имена. — В. Отношения на славяните към туземците. — Г. Произход на славяните и техните племена на полуострова. Славяните в Гърция . . . . . . . . . . . 115

 

Глава V. ИДВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ

Преселване на уралските българи и основаване на могъща държава в Мизия в 679 г. — Нрави, обичаи, език, политическа и военна уредба на коренните българи. — Тяхната народност. — Отношението на преселенците към славянските стари жители и тяхното смесване с последните . . . . . . . . . . . 142

 

Глава VI. КРУМ И ОМУРТАГ

История на българите от преселването в Мизия до покръстването им (679— 864 г.). — Дулоиди. — Войни на Константин V Копроним. — Ханове Крум и Омуртаг. — Борба с гърците и франките. — Омуртагов надпис. — Разширение на българското могъщество от Цариград до Тиса . . . . . . . . . . . 155

 

Глава VII. ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ

Княз Борис (около 852—888 г.). — Славянските апостоли Константин и Методий.— Покръстване на българите в 864 г. — Колебание на Борис между Рим и Византия. — Държавата на Светополк във Велика Моравия. — Княз Владимир. — Борис (поч. 907 г.). . . . . . . . . . . . 167

 

Глава VIII. ЦАР СИМЕОН

Характерът на цар Симеон (888—927 г.). — Войните на Симеон с византийците и неговите кроежи за Цариград. — Царската титла и патриархатът. — Сръбски и хърватски отношения. — Най-голям обем на българската държава . . . . . . . . . . . 179

 

Глава IX. ЦАР ПЕТЪР. БОГОМИЛИ

Разпадане на България при цар Петър (927—968 г.). — Разделяне България на две държави, западна и източна. — Св. Иван Рилски и македонските пустинници. — Павликяни. — Поп Богомил и предизвиканото от него движение. — Поглед върху богомилската догматика и етика . . . . . . . . . . . 197

 

Глава X. РУСИТЕ В ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ

Нахлуване на руския княз Светослав и заемане на крайбалканските земи от русите. — Покоряване на Източна България от византийския император Йоан Цимисхий (971 г.) . . . . . . . . . . . 210

 

Глава XI. ЗАПАДНОТО БЪЛГАРСКОЦАРСТВО И НЕГОВОТО ПАДАНЕ. ЦАР САМУИЛ

Граници на Западното българско царство. — Цар Шишман I (963—968 г.?). — Цар Давид (968?—977 г.). — Цар Самуил (977—1014 г.). Борба с Василий II Булгароктон. — Царете Гавриил (Роман 1014—1015 г.) и Иван Владислав (1015—1018 г.). — Окончателно присъединяване на България към Византийската империя . . . . . . . . . . . 216

 

Глава ХII. ВИЗАНТИЙСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ XI И XII В.

Българската църква в Охрид. — Несполучливи въстания на Петър Делян (1040) и Константин Бодин (1073 г.) — Нападения на кумани и печенеги. — Народно и религиозно движение в България . . . . . . . . . . . 234

 

Глава ХIII. ВЪТРЕШНО СЪСТОЯНИЕ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ XI И XII В.

Елинизиране на националната Охридска църква. — Разпространяване на богомилите в Гърция, Босна, Италия и Франция.— Етнографски преглед на полуострова . . . . . . . . . . . 249

 

Глава XIV. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЦАРСТВОТО ОТ БРАТЯТА АСЕН I И ПЕТЪР

Състоянието на Византийската империя към края на ХII в. — Въстанието на братята Петър и Асен в 1186 г. — Новото българско царство в Мизия. — Цар Калоян (1196—1207 г.). — Иванко в Родопа, Стрез в Просек, независими замевладелни князе. — Преговорите в Рим . . . . . . . . . . . 259

 

Глава XV. БОРБАТА НА БЪЛГАРИТЕ С ЛАТИНЦИТЕ

Франки в Цариград. — Калоянова уния. — Гръцко-български съюз срещу франките. — Съдбата на император Балдуин в битката при Одрин (1205 г.). — Кървави войни в Тракия и Македония. Калояновата смърт при Солун. — Узурпаторът цар Борил (1207—1218 г.). — Гонене на богомилите (1211 г.) — Македонските князе Слав и Стрез . . . . . . . . . . . 274

 

Глава XVI. ЦАР ИВАН АСЕН II

Разцвет на българското царство при цар Иван Асен II (1218—1241 г.). — Клокотнишката битка и завземането на цяла Тракия и Македония. — Вътрешното издигане на държавата. — Столицата Търново. — Съюз между българи и гърци против цариградските латинци. — Отношенията на Асен към папата и към Маджарско . . . . . . . . . . . 293

 

Глава XVII. ПОСЛЕДНИ АСЕНОВЦИ

Упадък на държавата при Калиман I (1241—1246 г.) и Михаил Асен (1246—1257 г.). — Загубата на тракийските и македонските провинции. — Убийството на Михаил, последния от Асеновци, от Калиман II . . . . . . . . . . . 307

 

Глава ХVIII. ГРАЖДАНСКИ ВОЙНИ. ЦАР КОНСТАНТИН АСЕН УЗУРПАТОРЪТ ИВАЙЛО. ТАТАРСКО ВЛАДИЧЕСТВО

Вътрешни безредици и преврати. — Сърбинът Константин Асен (1258—1277 г.). — Войни с маджарите. — Съюз на неаполитанските Анжу със сърби и българи срещу Византия. — Интригите на царица Мария. — Въстание. — Управление и смърт на узурпатора цар Ивайло (Лахана) (1277—1279 г.). — Византийският претендент Иван Асен III. — Георги Тертерий (1280—1292 г.) — основател на нова династия. — Нахлуване на хан Ногай. — Цар Смилец, татарски васал. — Хан Чоки. — Светослав, освободител на отечеството (1294 г.) . . . . . . . . . . . 315

 

Глава XIX. КУМАНСКИ ТЕРТЕРИЕВЦИ И БДИНСКИ ШИШМАНОВЦИ

Цар Тодор Светослав (1295—1322 г.). — Войни с Византия. — Георги Тертерий II (1322—1323 г.), последен от своя род.— Михаил Бдински (1323—1330 г.). — Несполучливо нападение на Цариград. — Битката при Велбъжд на 28 юли 1330 г. . . . . . . . . . . . 333

 

Глава XX. РАЗЦВЕТ НА СРЪБСКАТА ДЪРЖАВА

Сърбия при Стефан Душан (1331—1355 г.) като първа държава на полуострова. — Българският цар Иван Александър (1331—1365 г.). — Разширение на сръбската и на българската държава през време на византийските междуособици. — Турците в Европа (1353 г.) . . . . . . . . . . . 345

 

Глава XXI. РЕЛИГИОЗНИ СМУТОВЕ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ХIV В.

Богомили, исихасти, адамити, евреи. — Царица еврейка. — Свети Теодосий Търговски. — Литература . . . . . . . . . . . 359

 

Глава XXII. ПЪРВИ БИТКИ НА ЮЖНИТЕ СЛАВЯНИ С ТУРЦИТЕ

Безвластие в Сърбия след смъртта на Душан (1355 г.). — Вътрешни разпри в България. — Последни войни на българите с гърци и първи с турци. — Разпадане на България: Търновско царство и Видинско царство. — Експедиция на граф Амадей Савойски в България. — Маджари във Видин (1365—1369 г.). — Цар Иван Шишман III (1365—1369 г.), турски васал. — Битката при Марица (1371 г.). Крали Марко. — Княжеството на деспот Добротич при Понт . . . . . . . . . . . 365

 

Глава XXIII. ЗАВЛАДЯВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ ОТ ТУРЦИТЕ

Южнославянска конфедерация при крал Стефан Твърдко Босненски. — Победа на съюзниците при Топлица (1387 г.). — Първо Шишманово подчинение. — Битката на Косово поле (1389 г.). — Второ турско нахлуване в България. — Превземане на Търново и падане на българското царство и националната църква (1393 г.). — Пленяване на цар Шишман. — Бой на Ровинско поле и смъртта на Крали Марко. — Бой при Никопол (1396). — Краят на цар Срацимир (1398). — Цяла България под турска власт . . . . . . . . . . . 388

 

Глава XXIV. БЪЛГАРИЯ В XV В.

Битката при Ангора (1402 г.) и последици от нея. — Въстание на българските князе (около 1405 г.). — Междуособна война между Баязидовите синове (1409—1413 г.). — Поход на маджарския крал Владислав до Златица в Балкана (1443 г.). — Битка при Варна (1444 г.). — Падане на Цариград и на всички християнски държави на полуострова. — Скандербег . . . . . . . . . . . 406

 

Глава XXV. СТАРОБЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВЕН И КУЛТУРЕН ЖИВОТ ПРЕЗ XII—ХV В.

Причини за падането на България. — Име, граници и деление на държавата. — Държавно и международно право. — Придворен живот, боляри. — Придворни и държавни служби. — Държавната църква. — Градове. — Крепостничество. — Право, закони, събори, администрация и финанси. — Земеделие и търговия. — Военно дело. — Характерни особености на народа . . . . . . . . . . . 419

 

Глава XXVI. СТАРОБЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Константин (Кирил) и Методий. — Старобългарски и старословенски език. — Кирилица и глаголица. — Свети Седмочисленици. — Цар Симеон. — Богомилска книжнина. — Апокрифи и гръко-източни разкази. — Книжнината на Търновското царство. — Евтимиева школа . . . . . . . . . . . 458

 

Глава XXVII. БЪЛГАРИЯ ПОД ТУРСКО ИГО ПРЕЗ XVI—XVIII В.

Български войнишки села в Балкана, Средна гора и Родопа. — Влашките търговски градове, техният разцвет и техният упадък. — Дубровчани. — Католици в България. — Охридската църква. — Фанариоти. — Тайни съглашения между християнските държави и архиепископ Парчевич. — Австро-турски войни. — Хайдути. — Татари, албанци и цигани . . . . . . . . . . . 478

 

Глава XXVIII. ПАЗВАНТОГЛУ И КЪРДЖАЛИИТЕ

Турски размирици през 1791—1808 г. — Последици от Френската революция. — Реформите на Селим III. — Независими паши. — Разбойнишки кърджалийски орди (1792—1804 г.). — Осман Пазвантоглу, видинският паша отцепник. — Сръбската революция. — Тилзитският мир и източните планове на Наполеон. . . . . . . . . . . . 523

 

  Глава XXIX. ФАНАРИОТСКИ ЕПИСКОПИ И ГЪРЦИЗМЪТ В БЪЛГАРИЯ

Състоянието на българския народ в началото на сегашния XIX в.— Сведенията за българите на Запад. — Продължение на елинизацията. — Гръцки училища и писмо. — Фанариотският клир. — Изгаряне на ръкописи . . . . . . . . . . . 544

 

Глава XXX. ВЪЗРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Начало и характер на българското национално движение. — Историкът Паисий Самоковски (1762 г.) и епископ Софроний Врачански (1739—1815 г.) . . . . . . . . . . . 553

 

Глава XXXI. РУСКИТЕ ПОХОДИ И ГРЪЦКАТА РЕВОЛЮЦИЯ

Руската война през 1806—1812 г. — Гръцката революция. — Руската кампания от 1828—1829 г. — Капитан Георги Мамарчев. — Капиновският заговор от 1836 г. — Български колонии в Бесарабия . . . . . . . . . . . 560

 

Глава XXXII. НОВОБЪЛГАРСКО ДВИЖЕНИЕ

Букурещки търговци и емигранти. — Историкът Юрий Венелин. — Априлов и първото българско училище в Габрово (1835 г.). — Неофит Рилски. — Развой на новобългарското училищно дело . . . . . . . . . . . 569

 
Глава XXXIII. БЪЛГАРСКИЯТ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС

Турските реформи. — Неофит Бозвели и митрополит Иларион. — Кримската война. — Настоятелството на одеските българи. — Българският църковен въпрос от 1858 до 1872 г. — Учредяване на екзархията. — Революционни опити . . . . . . . . . . . 576

 Глава XXXIV. НОВОБЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА . . . . . . . . . . . 594

 Притурка. Жилища и брой на българите . . . . . . . . . . . 603

Допълнителни бележки на редактора . . . . . . . . . . . 609

ПРЕДГОВОР КЪМ РУСКОТО ИЗДАНИЕ ОТ 1878 Г.

  Издаването на руски език на едно съчинение, което запознава основно с историята на българския народ, едва ли е нужно да се оправдае в сегашния момент, когато Русия урежда съдбата на тоя народ, за жалост толкова малко познат на руската публика. В руската литература, както се знае, освен съчиненията на Ю. Ив. Венелин, В. Е. Априлов, С. Н. Палаузов, А. Гилфердинг и М. С. Дринов няма други книги, които излагат подробно историята на българите. Ала и съчиненията на току-що казаните автори, първо, не обгръщат целия живот на народа от неговата поява на историческото поприще до наши дни и, второ, издадени са били твърде отдавна, та при самата новота на предмета не задоволяват съвременните изисквания на историческата критика. При това много от тях са станали библиографска рядкост.

 Пред вид на това изпълнителите на завещанието на известния български патриот Васил Евстатиев Априлов, който през целия си живот мечтаеше за една пълна история на своя народ и завеща за издаването ѝ една парична сума, счетоха за свой искрен дълг да приемат предложението на заслужилия професор от Новоросийския университет Ф. К. Брун и на магистранта от същия университет В. Н. Палаузов, които изказаха желание да преведат на руски език съчинението на професора от Пражкия университет д-р К. И. Иречек, излязло почти едновременно на немски и чешки език (Geschichte der Bulgarien, Prag, 1876 — Dějiny naroda bulharscйho, V Praze, 1876). Това съчинение бе посрещнато навред съчувствено. Не само славянски, но и немски и други западноевропейски критици се отнесоха към тая книга със заслужени похвали, а от българите тя се посрещна с ентусиазъм, [*] като пръв опит за пълно изложение на цялата история на българите — както през времето, когато са образували самостойно царство, тъй и под тежкото им петвековно иго, за щастие сега свалено от Русия.

 

мисъл по следните причини. Откак бе издадена книгата на г. Иречек на немски и чешки език, измина вече доста много време; нейният неуморим учен автор успя през това време да направи много издирвания, които измениха не само дребни подробности, но дори и цели глави от труда му. През лятото на 1877 г. той издаде ново географско-историческо издирване под наслов „Die Heerstrasse von Belgrad nach Constantinopel und die Balkanprasse” („Пътят от Белград за Цариград и балканските проходи”). В същото време излезе на свят вторият том на Каницовата „Donau-Bulgarien und der Balkan”. Най-сетне около същото това време бяха издадени и монографиите на другия известен български историк — М. Дринов. Всички тия трудове както на автора на „История на българите”, тъй и на другите учени наложиха необходимостта да се изменят много глави от книгата, без да говорим вече за подробностите. Г-н Иречек беше тъй снизходителен, че направи съответните допълнения и промени в настоящия руски превод, особено в главите, които се отнасят до историята на българите през X, XII, XIII и XVII век. Най-сетне и преводачите със свои забележки, съобщени на автора, допринесоха за това, та настоящият руски превод има характер на ново издание на съчинението. Освен това, понеже изпълнителите на завещанието искаха да се приложи към книгата една историческа карта, г. Иречек любезно предложи съставената от него, чието гравиране във Виена се извършваше под негово наблюдение.

 За всички трудове, предприети от автора за настоящото издание, изпълнителите на завещанието смятат за своя свещена длъжност да благодарят дълбоко на учения български историограф.

 На издателите остава още да кажат, че приходът, който ще бъде получен от продажбата на книгата, ще послужи за попълване на изразходвания капитал, оставен от покойния В. Е. Априлов за отпечатване на историята, при което изпълнителите на завещанието имат намерение да ходатайствуват за разрешение да учредят една Априлова премия за награда на автори на добри монографии и трактати по българска исторжя, след като се одобрят от компетентни лица или учреждения.

 Одеса

ПРЕДГОВОР КЪМ ИЗДАНИЕТО ОТ 1929 Г.

 Първият от по-голямите трудове на покойния професор д-р К. Иречек беше неговата „История на българите”, която той издаде на чешки през 1875 г. в отделни връзки и едновременно в немски превод, който излезе на 1 януари 1876 г.

 Тоя капитален за времето си, добросъвестен и с голямо умение съставен научен труд, за който Иречек получи докторска титла от Чешкия университет в Прага и към който се отнесе съчувствено и със заслужени похвали целият научен свят, биде посрещнат с ентусиазъм най-напред от одеските българи. Те най-добре оцениха както неговата важност и значение като пръв опит за пълно изложение на историята на българите по научен метод, така и неговата навременност в момента, когато въпросът за тежкото и непоносимо положение на българския народ бе станал достояние на целия свят, а в Русия освобождението на България бе се преобърнало в желание на целия руски народ. Движими от чувство на дълбока признателност към съставителя на тая история, одеските българи му изпратиха благодарствен адрес, който наскоро след обявяването на Руско-турската война (1877—1878), през август 1877 г. бил връчен на Иречек от ректора на Чешкия университет в Прага, между чиито професори Иречек се числил тогава като приват доцент.

 На тоя адрес през декември същата година Иречек изпратил не по-малко прочувствен отговор, в който, като благодари за оказаната му чест и посочва заслугите на одеските българи за пробуждането на техните съотечественици, между другото пише: „Когато преди няколко години, подбуждан от спомена, примера и делата на моя незабравим дядо, Павел Йосиф Шафарик, аз почнах да се занимавам с езиците и историята на славянските народи, особено внимание обърнах върху българския народ, защото той бе повече от другите пренебрегнат и по-малко от другите известен. Като живях него време във Виена, аз се запознах с българските търговци и у тях за пръв път чух звуковете на българския език и за пръв път в живота си видях български книги и списания. И по тоя начин съдено било, щото първият от моите по-значителни трудове да бъде историята на българския народ.” Целта, с която Иречек се заел да напише тая история, била „да осветли в своята книга безпристрасно и съгласно с тогавашното състояние на науката миналото на тоя някога славен и мощен народ, а в новите времена поради неблагоприятни за него обстоятелства съвършено забравен”. И наистина в страшната 1876 г., когато българският народ бе подложен на най-тежки из питания и се заплашваше с пълно унищожение, Иречек излезе със своята „История” да докаже пред Европа и пред целия свят, че българите не са изгубили човешкото си достойнство, не са се лишили от чувство за свобода и че, напротив, те са достойни за по-сносна съдба и по-добра бъднина. „Всеки, който без предубеждение се отнася към сегашното положение на българите, пише той в същия отговор, дори и при нежелание не може да не изкаже съчувствие към един народ, който благодарение на своя характер, на своето трудолюбие, своята ревност към образованието и със своето пробуждане през настоящото (XIX) столетие ясно доказа, че за неговото по-добро преуспяване не му е потребно нищо повече освен по-добро управление.” Научната тенденция на книгата била насочена според Иречек против историческите легенди, против смесването на народните песни и басни с историческата истина и се стремила да преработи българската история направо по достоверни извори. И наистина нашата историография най-много дължи на „История на българите” с това, че в последната Иречек даде истински научен образец и метод как трябва да се изучава отечествената ни история и чрез това своевременно огради, предпази нашата историография от оня период на безполезни лутания и блуждения, каквито са притежавали историографиите на другите, особено на малките народи.

 

 

Обаче одеските българи не се ограничиха само с благодарствен адрес. Като виждали в прекрасния труд на Иречек изпълнено заветното желание на известния български родолюбец Васил Евст. Априлов, който през целия си живот мечтал за написването на пълна история на своя народ и завещал за нейното издаване известна сума, счели за свой дълг да се погрижат, щото българската история на Иречек да се преведе на руски език. За тая работа се заели покойният професор на Новоросийския (Одеския) университет финландецът Ф. К. Брун и българинът В. Н. Палаузов, тогава магистрант при същия университет. С тоя превод, който под надслов „Исторія болгар. Сочиненіе профессора Пражкаго университета Д-ра Конст. Іос. Иречка” излезе в Одеса около средата на 1878 г. и поради обширните допълнения и промени дори на цели глави, направени от самия автор и преводачите, представлява собствено второ издание на книгата, одеските българи направиха Иречековата „История” по-достъпна за българските читатели, като в скоро време я разпространиха навсякъде из България.

  Едновременно с одеския превод излезе във Варшава и друг превод яа руски език, направен от Яковлев, обаче по немския превод и поради това в много отношения той отстъпва на одеския и не можа да получи нужното разпространение у нас.

 В 1886 г. се появи и български превод, направен от Н. Д. Райнов и З. Бояджиев, учители тогава в държавната реална гимназия в Габрово [*]

Книгата носи наслов: „Историята на българите, съчинение на Д-ра Конст. Иос. Иречка (проф. в Пражкийтъ университетъ). Търново. Скоро Печатницата на К. Тулешков 1886.** Преводачите нийде не отбелязват по кое издание или по кой превод те са направили своя, но по всичко се вижда, че последният е направен по одеското издание; но освен това те дори си позволили да направят една малка фалшификация. В руския оригинал на заглавната страница се чете: „Изданіе душеприкащиковъ болгарина В. Е. Априлова исправленное и дополненное прибавленіями самого автора и снабженное историческою картою”, а преводачите на същата страница и място на своето издание пишат: „Изданието на редакцията „Научно Списание” е поправено и допълнено с прибавленията от самият автор и е снабдено с историческа карта.”

следва продължение.....

 

 

Да започнем четенето на класикът на българската история академик К. Иречек който, за разлика от множество далеч по-скромни в познанията си, но много по-гръмки в изявите си български автори от онова и по-новите времена, не претендира да казва последната дума за историята на българите. Неговата цел „да осветли в своята книга безпристрасно и съгласно с тогавашното състояние на науката миналото на тоя някога славен и мощен народ, а в новите времена поради неблагоприятни за него обстоятелства съвършено забравен”, е в пълен контраст с претендиращите за последна инстанция творения на генерации български историци - пленници на имперски и идеологически щампи.
Академик К. Иречек пише историята с неприкрита искрена любов към българския народ, заявявайки, че трудът му е съставен "съгласно тогавашното състояние на науката", нещо което не може да се каже за български историци, някои от които продължават да съчиняват историята на рода си с неприкрита омраза и презрение.
„Всеки, който без предубеждение се отнася към сегашното положение на българите, пише той.., дори и при нежелание не може да не изкаже съчувствие към един народ, който благодарение на своя характер, на своето трудолюбие, своята ревност към образованието и със своето пробуждане през настоящото (XIX) столетие ясно доказа, че за неговото по-добро преуспяване не му е потребно нищо повече освен по-добро управление.”
2. Огромната нездрава научно-историческа ревност на обладаните още от ония паметни времена руски имперски бленувания, показват последните изречения на постинга с Част първа./ще си позволя да ги поствам в отделен коментар поради значението им за историческата дискусия водеща се в момента/
Поздравления zahariada, за огромния труд положен от теб да пригодиш съчинението към нормите на интернет и да ни доставиш удоволствието да пием вода от извора..

За мен е важно да стане ясно на повебе хора, че там където тази история свършва, започва писането или по-скоро съчиняването на новата ни история. Писана, манипулирана, преиначавана от партийни псевдо-учени. Интересното е, че тази история е издадена в Б-ия , ако нещо не греша, след почти 100 год. в 1978 г.
Благодаря още веднъж за поднрепата!

Така ще изчистим и историята си, и името на един Голям българолюбец! Разпространявам новината за начинанито ти. Успех.

ycREvn <a href="http://ztzswtpcyxdr.com/">ztzswtpcyxdr</a>, [url=http://kfpfecmciylt.com/]kfpfecmciylt[/url], [link=http://urhviyywdnjg.com/]urhviyywdnjg[/link], http://psaiiipyjzol.com/