Преходът се оказа много болезнен за българското общество особено след 1995 година. В период на около половин година в България по това време голяма част от банковата сфера обявява фалит. Случаят с Агробизнес банк е направо емблематичен за ситуацията-банката е закупена за 1 лев от централната банка. Колабса на банковата система няма как да не се отрази и на българската икономика. Така през 1996 година България навлиза в хиперинфлация, която изяжда голяма част от спестяванията на българите. Предсрочните избори са неизбежни. Управляващата левица губи катострофално и десницата получава възможността за пръв път в най-новата българска история да управлява страната, спечелвайки изборите с абсолютно мнозинство. Тази победа обаче е просто победа породена от ситуацията, а не на припознаване от страна на избирателите като политически субект заслужаващ да спечели изборите заради програма или хора, които имат доверието на избирателите. Ето защо и СДС и нейните лидери получават властта без да имат значимо обществено доверие по това време. Нещо повече-само половин година след победата на изборите социологическите анкети сочат, че лидера Иван Костов вече губи значителна част от доверието на избирателите. През 1999 година той прави коренни промени в правителството си, без обаче  да обяви пред българскиото общество поради какви причини те се правят. През времето, което описах хронологично и бегло схематично при десните избиратели се наблюдава процес на все по-голяма политическа апатия. Тя е породена от това, че хората забелязват, че за да се просперира в българската държава се налага човек да има солидни връзки с управляващите. И ако това не е нищо ново за българите, свикнали на т. наречената шуробаджинащина още от времето на емблематичният литературен герой на Алеко Константинов-Бай Ганьо, то факта, че все повече се заговаря за връзките на управляващата политическа класа с подземния свят създава пропаст между политици и избиратели. За последните всеки насочил се към политиката го е направил заради някаква изгода и в общи линии не трябва да му се вярва. Но не това е съществения проблем за българските политици, а това че те много добре осъзнават каква представа сами са си изградили за себе си и вместо да направят опит да я променят, започват да правят опит да оцелеят на политическата сцена въпреки въпросният образ, в който са се вписали. През 1999 година на местните избори за пръв път се пробват да бъдат купени гласоподаватели от страна на политическите централи. Явлението е напълно ново за България. Вероятно заради това, че и самите избиратели са получили някаква изгода от този акт, в повечето случаи не се наблюдава отрицателна реакция от тези, на които им е било предложено да си продадат гласа. Това явление не получава отзвук и у медиите по това време. Така предпоставката, затова в следващите избори също да се набляга на копуването на гласве вече са налице. Но ако в това отношение българските медии се явяват длъжници на българското общество, то те се явяват и двигател на общественото мнение по отношение на разбиването на двуполюсния политически модел в България. Това за изненада на политиците не става благодарение на публицистиката, а на политическата сатира. Изключително успешни се оказват предвания по националната телевизия като "Каналето", "Как ще ги стигнем", "клуб НЛО", които започват да се излъчват повечето след 1995-1996 година. Повечето от тях се трансформират в други такива, но в общи линии те оказват голямо влияние върху представата на българина за българският политик. А тя въобще не е приятна за въпросните политици. Ето защо още от 1997 година се наблюдава опит на управляващите партии да контролират националните и по възможност и регионалните медии по всички възможни начини. Създаденият Национален съвет за радио и телевизия на база на приетия нов закон за радио и телевизия има за задача да цензурира колкото се може по-стриктно всеки, които прави опит да критикува под каквато и да била форма. Естествено медийният отпор на подобен опит за вмешателство е повече от яростен, особенно що се отнася до сатиричните предавания. Причината за това е повече от тревиална-въпросните сатирични предавания са най-гледаните и слушани през този период. Затова и са най-дохони за медиите. "Каналето", "Хъшове", "Как ще ги стигнем" са предавания, които могат спокойно да конкурират дори новинарските емисии и публицистичните предавания. Нещо повече-според някои социологически сондажа се оказва, че зрителите вярват повече на информацията изнесена от сатирично предаване, отколкото на тази от публицистично. Така благодарение на медиите изведнъж българското общество се оказва в един псевдосатиричен свят, в който всеки намира всоето място. Свят в който никой не иска да живее и от който се опитва да избяга. В този свят няма място за морал, за доблест и ценности. Ето защо когато бившият монарх заявява през 2001 година, че ще сформира движение за участите в парламентарните избори реакцията ба българите не закъснява. Защото Симеон II прави обещание не за нещо друго а за навлизането на нов морал в българската политика. Идва новото време. И то за избирателите е ясно разчетено. То ще дойде само след 800 дни. То ще допренесе до благоденствието на всички...