И така в предишният постинг описах основната черта на политическият P.R.-правилното политическо говорене. За добро или лошо отличникът в този сложен елемент в политиката е водещ политик и премиер на страната в момента. Но да си добър политик е едно, а да си конвертируем, смисъл да си на власт в по-голяма част от твоята кариера съвсем друго. Защото в политиката има едно златно правило. Между политика, честността и интелекта има тясна връзка. Те винаги вървят ръка за ръка. Но винаги по двойки. Едното винаги е излишно. Така например един политик може да е умен. Но тогава няма да е честен. Може да е честен, но тогава няма да е умен. А може да е умен и честен, но обикновено такива хора не оцеляват в политиката. Как тогава да направим така, че да бъдем харесвани политици? Повечето имиджмейкъри залагат на физиогномиката на тялото паралелно с реториката когато обучават бъдещите политици. Тялото също носи своето послание. Сигурно си спомняте например юмрука на Петър Стоянов когато се изказва пред камерите. Юмрукът му показваше решимост, увереност, присъща на един държавен глава. Казвам това не защото за да си мислят че си уверен трябва  да стискаш юмук, а защото заради младата и непроходила още в ранните години на демокрацията политическа класа тези две основни качества й отбягваха в контакта с избирателите. Така лесно насъбралата се първоначално еуфория в населението от падането на тоталиратния режим бързо се пренасочи като очаквания за несигурност от управляващите, като накрая се стигна до пълно недоверие. Разбира се за последното голяма роля изигра и неспособността на политическата класа да излъчи управление, което в очите на избирателите да бъде открито, може и не много честно, но управление, което се стреми към прозрачност, към нетърпимост към корупция, кражби и т.н. Описвам всичко това не защото пак трябва да се даде пример за добро попадение в сегашните управляващи в тази насока, а да подчертая, че липсата на каквато и да било стратегия по това направление у предходните управлявали страната политически сили доведе до това критериите сега на избирателите към тези иначе важни компоненти на оценка към ГЕРБ сега да са силно занижени. Достатъчно е Бойко Борисов да посочи кражбите на предходните управления, за да убеди всеки, че не е виновен за това, че няма достатъчно пари за основните проблеми в държавата. Стигна се до там, че дори и дебат за бюджета не се състоя, вероятно заради страха на опозицията от критиките срещу тяхното управление. Но да се върнем към физогномиката. За един политик е важно на първо място как изглежда. Видът му предава своето послание. Така например съветниците на ВМРО в Пловдив се явяват на сесиите на общинският съвет в носии. Това ги прави интересни, запомнят се. Посланието е, че са носители на традиции. Проблема тука е, че традициите не са на дневен ред на гражданите на града. Ето какво е основното-как да се впише визията, риториката и действията с решението на проблемите на избирателите, или в най-общ план как да се използват тези компоненти за максимална изгода в полза на даден политик за сметка на останалите пред избирателите.  

Едно от най-трудните неща в маркетинга е политическият маркетинг. Това е така, защото политикът е много по-сложен продукт за предлагане отколкото който и да е друг. Да сложим на една маса една Кока-кола например и един политик. Каква е приликата и каква е разликата между тях? От една страна и двете неща са стоки. В смисъл, че имат цена. Кока-колата струва примерно 1-2 лева, а даденият политик между 200 и 10 000 гласа (в завизимост от това дали става въпрос за местни или национални избори).Но каква е разликата? Разликата е в типа рекламна стратегия, необходима за да бъде продаваема тази стока. Ако за потребителите на Кока-Кола е нужно да им се каже защо е необходимо да я купят, но посредством рекламата, то политика трябва сам да се пласира като стока. Защото избирателите искат да чуят  какво той ще каже, а не какво ще каже клипът на неговата партия. В България именно това е проблем в момента на политиците. Те трябва да се докажат пред своите избиратели и не само това, но да ги убедят че стават за управници. Това за тях е нещо ново (за политиците), защото до този момент бе достатъчно да бъдат припознати като политически лидери за да си гарантират реално място в политиката.Нещата обаче коренно се промениха през последните години. За избирателите политическият популизъм вече не е достатъчен за да бъдат убедени да пуснат своят глас за една или друга политическа сила. И така политическият маркетинг започна да има все по-реално значение в предизборните кампании. Но въпроса сега е от къде да се започне в обучението на който и да е било политик, който с годините си е изградил не само стил на поведение, но и реален образ пред обществото, който трудно се променя изведнъж. За Бойко Борисов истината е една-той залага на подхранването на усещането на избирателя за  "сбъднати очаквания" чрез своите действия. В смисъл, че никой не си прави илюзията, че Бойко Борисов е месия (по подобие на Симеон II например), но всички започват да критикуват за една или друга издънка всички други, но не и самият Бойко Борисов. Той е с добри намерения, има воля, решимост, честен е с избирателите си и т.н. Това са качества, които той самият налага в общественото мнение за себе си чрез медийните си изяви. Така всички грешки на ГЕРБ в отминалите 100 дни се приписват на депутатите, министрите и т.н. В условията на тоталната политическа криза на доверие у избирателите с подобен P.R. Бойко Борисов удря направо джакпота. От една страна той няма необходимото мнозинство за самостоятелно правителство. Това обикновено е минус за управлението. Но имиджа на Бойко Борисов е достатъчен коз за да има претенцията да обедини всички възможни партии, имащи потенциала да дадат своята подкрепа за него. И то без да допуска нито един негов политически партньор да извлече изгода от подобна подкрепа. Не неговите партньори плашат него с предсрочни избори а той тях. Подобно поведение е ново за потическата класа. За момента то носи пълен успех на Бойко Борисов, защото реално подкрепата на десните партии води до усещането за отстраняването на БСП и ДПС от властовите ресурси на страната. Дотук описах една печеливша стратегия на политическият P.R. по време на предпоставки за политическа криза. Разбира се нищо в политическият маркетинг и реклама не е универсално и в определени обстоятелства може да донесе повече негативи отколкото позитиви. В следващите постинги ще опиша някои важни черти на политическият маркетинг. Те не са универсални, но по своят характер могат да обяснят паденията и победите на някои политически сили пред годините на прехода.    

Старият Созопол е много приветливо място през есента. Няма я навалицата от туристи и шумотевицата от лятото. Разхождайки се из тесните му улички изгубих ориентация за хотела в който бях отседнал. И точно в този момент пред мен изникна един човечец с прошарена, леко пооредяла коса, облечен в традиционната за моряците фланела с къс ръкав на сини и бели райета. Без дори да съм го попитал каквото и да било виждайки опитите ми да се ориентирам къде се намирам той услужливо се обърна към мен да ме упъти. "Не се притеснявайте, само ми кажете името на хотела и ще ви кажа къде се намира. Аз съм от тук-Созопол е моят град. Вярно много странствах през живота си по моретата, но тук е бил винаги моят дом. А, колко съм невъзпитан-забравих да ви се представя-наричат ме Хитлера." Усмихва се на учуденият ми поглед и продължава да ми разказва своята история. Ако трябва да бъда честен когато ме заовори реших, че е някакъв досадник, които няма с кого две думи да си каже. Донякъде се оказах прав за второто. В смисъл, че той просто си бе изградил своят начин на живот подчинен на морето-тази безкрайна пустош, на която ако й се отдадеш неизбежно може да опознаеш самотата във всичките й измерения. Но иначе Хитлера се оказа доста забавен събеседник. Казвали му така, заради строгостта му на палубата по време на плаване с моряците. "Но иначе ме обичат"-хвали се той. "Аз съм просто един моряк по призвание. Странствал съм по морето на длъж и на шир. Какво ли не съм видял. Но да ти кажа една тайна. Най-важната-за жените. Много жени съм срещал. Вярно е-бразилките са много пламенни, африканките-горещи. Но си хвани българка. Не мечтай за други. Да те обикне нашенка и да ти се отдаде е най-голямото щастие, което може да усетиш. От българките по-хубави жени няма! Така да знаеш!". Предполагам, че се досещате, че тази тема вече я водехме на една маса с изглед към морето с две чашки ракия на нея. Хитлера дотолкова ме бе пленил с историята си, че му бях отделил част от своето свободно време да го почерпя по едно. Гледах този човечец и слушах за неговата голяма болка-докато странствал из морето как  неусетно загубил връзка с приятелите си от Созопол. Вече бил на въраст, която не му позволява да плава. Но тук в неговият дом както той сам нарече Созопол вече нищо не му бе останало. Колко ли още хора като него има си помислих тогава. Хора, за които трябва да се каже поне една дума. Хора, които не се забелязват на фона на тълпата, но за които има какво да се каже. Защото са част от облика на българина, на неговата култура, бит и душевност. И реших да започна да описвам тези хора. Като Хитлера. Между другото той така и не спомена името си. Явно защото бе свикнал да живее с прякора си. Чашите неусетно се пресушиха и бе време да си стиснем ръцете и да се разделим. Няколко часа по-късно лежах на леглото в хотела и си мислех за този добродушен старец, млад по душа и неговата интересна история. На следващия ден неуспешно правих опити отново да го срешна някъде из града. Останах дълго на масата, на която бяхме стояли и гледах вълните в морето. И сякаш Хитлера изведнъж оживя в него. Може би, защото действително част от него бе отдадена на това необятно водно пространство. Сърцето му. Сърцето му биещо за приключения и нови преживявания...      

Първото и основно задължение на всяка една новосформирана политическа формация е да направи своята идентификация. В политиката това означава да се определи като дясна, лява или центристка партия. За българските политици това е и лесно и много трудно. Какво всъщност представляват посоките в политическото устройство? В действителност те ориентират историците и анализаторите дали дадена партия е с новаторски идеи или е за запазване на политическото статукво. За оправна точка могат да се вземат два елемента-политическо устройство или събитие в държавата, благодарение на което тя има дългосрочен политически курс във времето. Т.е. в тази държава има сформиран политически режим. Съответно по тази схема левите политически формации биват либерали (новатори), а десните консерватори(подържници на статуквото). Какви от тази гледна точка трябва да бъдат българските политически сили? След 1989 година на практика имаме за оправна точка събитие, но не и смяна на държавната система. 10 ноември полага началото на "прехода от тоталитаризъм към демокрация". Дотук всичко е по мед и масло. Но това би трябвало да означава, че десните партии са тези, които са радетели за запазване на старата система. А това са БКП (чиито приемник впоследствие става БСП) и всички партии със социалистически нагласи. Респективно левите партии би трябвало да са тези, чиито идеи са налагането на демократичните ценности-СДС в общи линии и останалите партии и сдружения които ги подкрепят. Защо обаче в България става точно обратното? Отговора се крие в голямото желание на политическата класа да бъде легитимирана от международната общност. Това дефакто може да стане в ранните години на българска демокрация само по два пътя-или членство на България в престижна икономическа, политическа или военна структора, или чрез членство на българските партии в подобна. И тъй като в началото на деветдесетте години престижните държавни структури в Европа са НАТО и ЕС, за които България по това време може само да мечтае остава вторият вариант-българските партии да станат членове на подона структора. Става въпрос за ПАСЕ (парламентарната асамблея на съвета на Европа). За членство в нея вратите са широко отворени за политическите формации от държавите-членки на несъществуващият вече Варшавски договор. Но тук вече има нещо, с което новите членове на ПАСЕ трябва да се съобразяват. И то е ориентацията ляво-дясно в тази организация. След падането на тоталитарните режими в Източна Европа огледалният образ на двете политически системи вече не съществува. Поради това една от двете системи трябва да припознае другата. Победената. Ето защо и българската политическа система, както и всички други от източния блок припознават английската и вече става ясно защо БСП е обявена за лява партия, а СДС за дясна. Сега обаче да видим какво става с центъра. Коя партия може да претендира да се нарича центристка? След успеха на НДСВ през 2001 година за политиците изведнъж стана много модерно да се наричат за щяло и нещяло "центристи". Появиха се дори направo идиотски термини непочиващи на никаква логика като "центристко-дясна партия" или "центристко-лява партия". На практика центристката партия е такава, когато или в своята история е показала, че за нея не е проблем да бъде в коалиция и с леви и с десни партии (какъвто е случая с ДПС например), или че е слонна да приеме в управлението целият спектър от партии и от ляво и от дясно (какъвто бе случаят с НДСВ през 2001 година). Не може обаче да се твърди, че една партия е центристка ако тя се ориентира към контакт само с дестни формации или само с леви. Това е парадокс, в който попаднаха много политици, а комичното е, че и някои водещи социолози направиха тази грешка само и само да угодят на политическите сили станали им клиенти в хода на предизборните кампании. 

Една от преломните дати в българската история е 10 ноември. Тя бележи краят на комунистическият режим в страната. Поне така е според учебниците по история. Всъщност формулата на успеха на този режим се гради не толкова на силата на СССР, нито на Варшавският договор, а на начина на функциониране да режима в България. Веднага след 9 септември 1944 година новите управляващи започват да създават различни по своят характер методи на контрол върху българското население. В общи линии началото се поставя с  индустрилизацията на страната като контрапукт на нейният до този момент аграрен облик. Селото се оказва пречка за осъществяването на политическият режим, тъй като то функционира в духа на еднофамилността по отношение на жилищното устройство. Затова бъдещите фабрики и заводи се концентрират в градовете, превръщайки ги в малки мегаполиси за България, имайки предвид нейната малка територия и население. Обявяването на края на частната собственост бележи края на този процес. Селяните вече са без земята си, която вече е впрегната в кооперативи и са принудени да тръгнат към градовете за да се препитават. В града обаче те не могат да се сдобият с еднофамилни жилища, а с апартамент в блок или кооперация. Това е важна част от своеобразният политически паноптикум, в който попадат ( паноптикум-от panoptic opikum-погледа, който вижда всичко-лат.). Това всевиждащо око започва да ги следва навсякъде. Вече лесно може човек да следи кой влиза в дома ви, с кого си говорите, какво мислите, защото човекът, който събира информация за вас в полза на режима може да е всеки-от врага ви до най-добрия ви приятел. Следващата стъпка на тоталитарната държав бива създаването на всякакви по своят характер структури на организираност от всякакъв аспект-политически, колтурен, образователен, социален. Обръща се внимание на децата още в училище. Те стават чавдарчета, пионерчета, консомолци впоследствие, с ясната задача да подчинят своят живот на контрол върху хората, с които общуват в полза на партията. Ето защо на 10 ноември 1989 година всичко вече, може да се каже е било предварително подготвено. След близо половин век функциониране на политическият паноптикум в полза на БКП тази партия получава редкия шанс да диктува дори своето падане от власт, както и да има контрол върху бъдещата опозиция в страната. Затова и не е толкова лесно да се направи обективна оценка на събитията преди 20 години. Всъщност преходът , за който става въпрос, който бе обект на анализ в предишните ми постинги е перход, който е характерен и за реалните политически революции. Подобно е положението след Френската революция например. На Франция след 1789 година й са необходими повече от 20 години за да бъдат преразпределени капиталите и да бъде формирана новата икономическа каста. В България положението е по-сложно, защото в страната съвсем нормално след края на режима политическият  елит вече няма легитимност да управлява с доверието на населението. Но на практика друг няма. В смисъл, че няма алтернатива. Така всъщност края на паноптикума довежда до началото на един своеобразем политически авантюризъм от хора с всякакви идеи за забогатяване псредством политическо влияние. Каква трябва да е оценката за 10 ноември за нас българите? Не може да се даде еднозначен  отговор. Днес обаче-20 години по-късно ние имаме уникалната възможност да започнем на чисто. Защото узряхме затова. И може би, защото вече осъзнахме, че само от нас си зависи дали нещата в нашият живот ще се случват или не. Осъзнахме, че партията не може да реши проблемите ни. Тя е далеч от личното ни пространство. Защото политическият паноптикум е мъртъв. А на негови място вече е социалният. Не партията преценява какви трябва да бъдем, а ние какви трябва да бъдат политиците.      

Днес е 1 ноември. Ден на народните будители. На някои места в страната въпреки предгрипната епидемия кметове са направили безумието да организират тържества с манифестации на ученици. Но аз няма да коментирам действията на политическата класа. Отдавна няма смисъл. Искам на този ден да припомня на всички, които посетят блога ми за самите будители-учителите и техните проблеми. Само преди две години те бяха на улицата искайки някой да се сети затова, че държавата ще бъде все толкова абсурдна дотогава, докато обазователният сектор е в колабс. След протестите се случиха някои хубави неща за родното училище. Но проблемите остават. Ето защо публикувам без съкращения официалното обръщение на пловдивските учители от 06.11.2007 година към техните ученици. Защото трябва да не забравяме техните проблеми. На учителите и на учениците. Най-малкото, защото последните освен ученици са и собствените ни деца и внуци...

Днес ученици, предстои да чуете един от най-важните и съществени уроци, който някога съм преподавал. Този урок няма да прочетете в учебниците. Това е урок затова какво се случва в тази страна с тези, които си позволят да мислят, без да питат управляващите дали им е позволено. И така по същество. По време на нашите протестни действия, които предприехме ние учителите срещу отношението на управляващите към българското образование, много от тях изказаха мнение, че мястото ни е сред вас – учениците, а не по улиците. И са прави. Други пък заявиха, че когато влезем отново в класните стаи ще трябва да поискаме прошка от вас. Така и не стана ясно защо. Но щом трябва ще го сторим. Простете ни уважаеми ученици. На мен и на колегите ми. Простете ни, затова че вече 17 години мълчахме и търпяхме безропотно всякакви експерименти на гърба на нас учителите, както и на вас учениците. „Средното образование е безплатно за българските граждани…”. Така пише в основния закон на България – Конституцията. „Какво му е безплатното?”–съм сигурен, че ще възкликнете вие. И ще сте прави. Защото отдавна нищо в нашето училище не е безплатно. Нищо, че за предизборните програми на всички партии в България „…образованието е приоритетен отрасъл”. Защото със сигурност сте наясно, че  всяка учебна година трябва да ви поискам пари за охрана, за инициативи свързани с закупуването на придобивки за училището, да си купувате учебници… Иначе вашето образование е безплатно. Така пише в Конституцията. Но тя уважаеми ученици – Конституцията трябва да знаете е основен закон за нас – обикновените хора, а не за политиците. Те  така и не спряха да се гаврят с всички останали през целите тези 17 години. Да ученици, не става въпрос само за нас учителите, а и за вас учениците. Не сте ли съгласни? Ами тогава нека да ви припомня не за нашите учителски заплати, за които вече месец по радио и телевизия ви проглушават ушите, как настояваме да се вдигнат двойно, а за вашите стипендии например. Стипендии за отличен успех. Някои от вас са взимали такива нали? Надявам се, че те са стимул за това да имате висок успех. Защото това е тяхната функция. Нищо, че с въпросните 21 лева, които получавате на месец не можете да си купите дори чифт обувки. Но със сигурност трябва да сте доволни от тях. Така трябва да мислите според политиците, за които вашите родители гласуват доверие през четири години да управляват държавата, в която живеете. Защото образованието е приоритет за нашите управници. А социалните стипендии са 18 лева. В общи линии е все едно дали си социално слаб или си отличник. Защото социалната стипендия е с едва 3 лева по – ниска от тази за отличен успех. Не че и двата типа стипендии не са повече от символични на практика. Защо ви го напомням след като за размера на стипендиите не сме протестирали ли? Ами защото това е истинската реална политика налагана от управляващите две десетилетия наред по отношение на всички доходи в тази държава. Да си умен човек за политиците не е хубаво. Не е хубаво, защото умният човек не може лесно да бъде манипулиран. Нито лесно да бъде управляван от по – невежи от него. Затова уважаеми ученици няма да получите скоро време нормални стипендии. Нито пък ние учителите нормални заплати. „Дойдохме си вече на думата!”–ще кажете вие. Да, никой не оспорва, че нашите заплати са основния мотив за нашата стачка през последния месец. „90% от учителите не стават защото са неподготвени по отношение на високите технологии”–се осмели да каже Ахмед Доган. И е прав. Не ставаме. Защото не можем да си го позволим. Защото средната заплата на един учител е 360 лева /чисто/. А един компютър среден клас струва 500 лева. Ето защо не е вярна тезата на управляващите, че между заплащането на учителя и нивото на образование което той предоставя на своите ученици няма нищо общо. А сега помислете замалко и за вашето бъдеще. След година вече ще завършите средното си образование. Колко от вас ще се решат да завършат висше образование с цел да ни наследят на катедрата? Да изберат „достойната” професия на учител взимащ 300 лева месечно /благодарение на нашите протести към 1 юли ще взима цели 450 лева…/ вместо тази на един ватман с месечна заплата от 900 лева? Или на  работник в сферата на строителството с възнаграждение от 1000 лева на месец? Или на продавач в магазин срещу 500 – 600 лева? Знам каква ще е реакцията на някои от вас. „Като мислите че са ви малки заплатите защо сте търпели досега?” Напълно логичен въпрос. Търпяхме, защото смятахме, че да бъдеш учител е по – важно от това колко ти се заплаща. Защото да си учител би трябвало да е достойно за уважение. Именно заради това уважение близо месец бяхме извън класните стаи. Уважение, което смятахме, че сме изгубили благодарение на ниския си социален статус. Но за щастие разбрахме, че не е така. Защото за последния месец всички хора, които засегнахме заради неявяването си на работа –  от вас учениците, до вашите родители и близки, въпреки че изгубихте търпение заради продължителността на нашия протест заради голямото неудобство породен от него, все пак в голяма степен ни подкрепихте приемайки протеста ни с разбиране, принуждавайки по този начин управляващите да възприемат думичката „приоритет” по отношение за средното образоване насериозно. За което от името на всички ваши учители ви благодаря. Вярно е, че скоро нито ние учителите ще имаме подобаващо заплащане, нито вие учениците нормални стипендии. Едва ли ще е скоро денят, в който ще влезем в класните стаи без да искаме от вас учениците ни да си плащате за учебници, охрана, консумативи и материални придобивки за училището. Но ние ще продължаваме да се борим. Да се борим за бъдещето на нашето училище. Училище, в което учителите да не мислят от сутрин до вечер как да свържат двата края с заплатата си. Нито ученици, които да получават стипендии за отличен успех девет пъти по – малки от помощи за безработица. Защото ми се ще един ден, когато завършите и поради някаква причина отново наминете покрай сградата на своето училище, да видите в погледите на тогавашните ученици поне една малка искрица удовлетворение, от това че са ученици от това училище. Ето заради тази искрица си заслужава да се борим. Затова от днес нататък пред вас аз и моите колеги уважаеми ученици, ще бъдем с тази лентичка – знак на нашия протест срещу неадекватната политика на управляващите,  по отношение на нас учителите и нашия труд, както и по отношение на вас – учениците. Знаем, че този протест е повече символичен, отколкото реален. И ще остане такъв ако ни виждате само вие с тези лентички. Но съм убеден, че ще помислите върху това което чухте днес. И ще ни подкрепите по някакъв начин. Някои от вас може да поискат да сложат лентички в знак на съпричастност с нас. Други вероятно ще споделят с близките си това, което чуха днес. Трети може въобще да не реагират на чутото с някакви действия. Но дори и така да е – ще се замислят. И ще гледат с други очи на нас – техните учители, както и на училището като институция. Дори и това вече ще е една наша малка първа победа. Победа във войната която вече започнахме. Война, която обещавам ви ще водим докрай. Война за статута на българското училище. Вашето училище. Ето го и краят на моят урок. Но надявам се той да има продължение чрез вас в бъдеще. И дай боже някой ден да видя как вие да напишете края на този урок. Затова какво трябва да се случи с тези, които управляват без да мислят. Както и да видя учители, които не мислят за своето физическо оцеляване, а за това как да дадат всичко от себе си за да направят от своите ученици достойни граждани. И училища пълни с ученици, щастливи от това, че са такива.         

 

06.11.2007